Астероиди - убийци

В един отдалечен край на Слънчевата система, кротко обикаляща в орбита, се спотайва една от най-големите заплахи за човечеството - астероид, който се е прицелил в нас. Почти всички човешки същества ще загинат, когато астероидът се сблъска със Земята. Въпросът не е дали ще има такъв сблъсък в бъдеще, а той кога ще се случи.

Това е разказ за борбата на науката срещу забравата; за усилията на човечеството да намери начин да спаси Земята и хората на нея от астероида Армагедон.

Канадската пустош е огромна и рядко населена. За щастие. В средата на януари 2000 година там се случва нещо, което разбужда малкия град Атлин от зимната му летаргия. Жителите му виждат 200-тонен астероид, който избухва високо в атмосферата. Ако астероид с такива размери беше ударил земята, той щеше да има разрушителната сила на атомна бомба. Хората от Атлин извадили късмет, защото той се разпаднал преди да стигне земята. Но колко дълго може да продължи този късмет?
През 2000 година, високо над Тихия океан, избухва астероид със сила 10 пъти по-голяма от бомбата над Хирошима. През 2002 г. избухва друг, над Средиземно море.

Колко време остава докато някой астероид премине през атмосферата на земята и удари гъсто населена област ? Колко време остава до Армагедон?!

Преди години си мислехме, че сме в безопасност. Според учените тогава, гибелта от астероид била в сферата на фантастиката и на Холивуд. Вярно, всички признавали, че динозаврите са измрели след такъв сблъсък, но той бил преди 65 милиона години. Такива неща днес не се случвали.

Но няколко учени се осмелили да не се съгласят. Астрономът Дейвид Леви бил един от тях. Видяното през телескопа го убедило, че светът е пред реална заплаха. Той твърди, че шансовете да бъдем ударени от голяма комета или астероид са 100%. Малкото предупредителни знаци на Земята са пренебрегнати. Гигантски кратери и огромни вдлъбнатини, вследствие сблъсъци, били приписвани на изгаснали вулкани. Само няколко геолози и астрономи осъзнали техния истински произход, но когато предупреждавали хората, че подобен астероид може да удари земята отново, никой не ги слушал.
Но после се случило нещо, което изтрило подигравателните усмивки. Нещо доста отрезвяващо.

Всичко започва през януари 1993 година в обсерваторията Паломар. Дейвид Ливи, Каролин и Джийн Шумейкър търсели астероиди и комети, когато Каролин насочила телескопа си към едно ъгълче от Слънчевата система близо до Юпитер. Тя вижда нещо, което, по думите й, прилича на 5 или 6 съединени комети - като редица от защитници ,бягащи по футболното поле с огнени опашки след тях. Нарекли тази странна, верижна комета Шумейкър-Ливи 9. Причина за сензацията станала орбитата на Шумейкър-Ливи 9. Нейният курс бил насочен право към най-близкия съсед на Земята - Юпитер.

Астрономическата общност изтръпва. Телескопи и камери се насочват към кометата. Шумейкър-Ливи 9 не разочарова своята публика. През 1994 година тя прави зрелищно шоу - огромни парчета от нея удрят Юпитер. Заснет е действителният сблъсък. Само облакът, образуван при удара, е голям колкото Земята.

Катастрофата на Юпитер е най-разрушителният сблъсък, наблюдаван някога в Слънчевата система.

За една нощ земята се превърна в уязвимо място. Пред очите ни беше атакуван нашият най-близък съсед в Слънчевата система. Щом можеше да има сблъсък там, можеше да се случи и при нас. Изведнъж астероидите се превърнаха в първи правителствен приоритет. Започна лов на потенциални извънземни убийци. Всички обърнаха поглед към Астероидния пояс тази ивица от скални късове, кръжащи в орбита между Марс и Юпитер. Там тихо обикалят големи скални и метални късове, останали още от създаването на Слънчевата система. Повечето са безобидни и никога няма да се доближат до Земята, но от време на време се сблъскват и някой от тях бива запратен извън орбита със скорост 20 км в секунда няколко пъти по-голяма от скоростта на куршум. С такава скорост астероид с диаметър 1 километър може да удари Земята със сила 20 пъти по-голяма от силата на всичките ядрени оръжия в света. Големият въпрос беше: щеше ли някой от тези астероиди-убийци да се насочи към нас?

След почти 10 години търсене и няколко фалшиви тревоги, астрономите намират това, от което най-много се боят: астероид, широк един километър, чиято цел е Земята. Известен е като 1950 Ди Ей. Астрономите са изследвали 1950 Ди Ей по-внимателно от останалите астероиди в Слънчевата система. Всички индикатори сочат, че това е нашият враг номер едно. Очаква се той да се сблъска или да доближи застрашително Земята през 2880 година. От сблъсъка може да загинат стотици милиони хора. Изглежда след някакви си 877 години, което е един космически миг, ние ще се срещнем с Армагедон. А може и да нямаме толкова време. Ловците на астероиди твърдят, че може да има още неоткрити астероиди с размери до 600 километра и всеки от тях може да се насочи право към нас. Науката се изправи пред грандиозна задача: Какво да направи, за да спаси Земята?

Преди 10 години Джей Мълoш беше част от елитен екип от учени, събрани от правителството на САЩ със задачата да се справят с тази нова заплаха за човечеството. В екипа участват и някои от най-добрите оръжейни конструктори. Разрешението, което те самоуверено предлагат, е да превърнем нашите оръжия за масово унищожение в оръжия за масово спасение. Да атакуваме приближаващия се астероид с нашите ядрени ракети. Обаче Мълош и неговите колеги посочили една очевидна пречка. Било безполезно да се изстрелят дори най-мощните ракети с 20 мегатона бойни глави. Учените изчислили, че експлозията само би раздробила астероида на огромни скални късове, които ще завалят върху Земята. Един огромен убиец ще бъде превърнат в нещо също толкова смъртоносно: разпръскваща се бомба.

Ако парчетата не се разминат с планетата ни, при удар с нея всеки фрагмент ще предизвика гигантски пожар. Големите парчета, които паднат в морето, ще образуват вълни с височина до 4 километра, което ще бъде напълно разрушително. Ясно било, че нито едно съществуващо ядрено оръжие не може да спаси Земята. Нужно било нещо много по-голямо - нещо, което не само да раздроби астероида, но и да го изпари. Те се заели да изчислят колко голямо ядрено оръжие ще е необходимо за целта. Резултатът бил зашеметяващ. Най-голямата бомба, направена някога, трябвало да бъде поставена на най-голямата ракета и цялата конструкция да се изстреля със скорост 40 000 км/ч. Ако такова оръжие попадне в некомпетентни или недобронамерени ръце, то може да причини глобална катастрофа. Идеята е отхвърлена като безумна. По всичко изглеждало, че ядрените оръжия не са отговор на проблема. Учените трябвало да намерят по-добър начин.

Точно тогава се включили експертът по небесните орбити Ал Харис и специалистът по космическите сблъсъци Том Арънс. Те предложили един изцяло нов подход. Да не се взривява астероидът, а само да се отмести от курса, който води право към Земята. Тяхното разрешение пак включвало употребата на ядрено оръжие. Една 20-мегатонна бомба няма да е достатъчно мощна да разруши астероид, широк един километър, но ако бъде детонирана близо до него това, което наричат взрив от разстояние, тя може да го отклони от курса му.

Но дали промяната на скоростта с няколко сантиметра в секунда е достатъчна, за да спаси света?

Докато разработвали плана, те открили, че това е възможно. Първо, изчислили колко трябва да бъде изместен астероидът. Минималното безопасно разстояние било толкова, колкото е диаметърът на Земята 6 000 км. След това пресметнали колко трябва да се ускори скоростта на астероида, според това колко време предварително трябва да стане това. Светът можел да бъде спасен, ако се прибавят само 2 см в секунда към скоростта на астероида, 10 години преди сблъсъка. Изглеждало, че един взрив от разстояние, 10 години по-рано, би блъснал астероида така, че той да се размине със Земята. И тъй като 1950 Ди Ей щял да се удари в нас след 800 години, имало предостатъчно време да се спасим.

Науката открила отговора! Но за съжаление не било съвсем така...

Откакто метеоритът се възпламенил над езерото Тагиш в Канада, местните жители внимателно претърсвали за частици, достигнали Земята. Но никой нищо не намерил. След една безуспешна седмица на търсене, Джим Брук си тръгнал към къщи през замръзналото езеро. Тогава забелязал някакви необикновени тъмни форми върху леда. Джим разбрал, че е открил единственото материално доказателство за астероида. Но в намерените парчета имало нещо смущаващо.

Новината за откритието на Брук бързо се разпространила сред научните среди. Изпратени били проби за анализ. Някои от тях се озовали в Природонаучния музей в Лондон, където се намира една от най-богатите колекции на останки от астероиди. Всички те били тежки парчета скала или метал и никое не приличало на новооткритите. Метеоритът от езерото Тагиш бил подложен на множество високотехнологични тестове и постепенно се изяснило защо парчетата били толкова леки. Метеоритът бил пълен с въздух. Той бил най-лекият метеорит, откриван някога. Тази странна информация поставила нов проблем пред учените.

Теорията за взрива от разстояние се основавала на факта, че астероидът е изграден от плътна скала или метал. Всички изчисления за отклоняването му били направени на базата на това предположение. Никой не знаел какво ще се случи, ако астероидът е изграден от по-слаб или по-лек материал.

Специалистът по сблъсъци Дан Дърда решил да провери. В лабораториите на НАСА той взривявал проби от метеорити със специални сачми и куршуми, изстреляни от огромно въздушно оръдие. Неговите експерименти във вакуумна камера имитирали ефектите от ядрен взрив в космоса. Дърда пробвал първо как ще реагират солидни и здрави метеоритни парчета. Реакцията била според очакванията. Но след това той експериментирал с леки и порести проби, като тези от езерото Тагиш, и резултатите били много по-различни. Докато плътните метеорити биха се отместили след взрива, порестото скално парче действа като гъба и абсорбира силата на удара. Метеоритът, насочил се към земята, можел изобщо да не помръдне.

Опасността за Земята става огромна. Порест астероид с диаметър един километър продължава да е заплаха за живота на планетата и освен това - просто щял да продължи пътя си към Земята, след като абсорбира силата на взрива. Сега въпросът бил дали метеоритът от Тагиш е единствен, или там, горе, има и други като него. Бедата била в това, че е невъзможно да се знае състава на даден метеорит, освен ако не се изследва. За груба ориентировка учените започнали да наблюдават скоростта на тяхното въртене, като изхождали от правилото, че колкото по-бърз е спинът на астероида, той е толкова по-плътен. По-бавен спин би означавал порест или съставен от ронлив материал астероид. Така, използвайки скоростта на спина за отправна точка, се получили добри и лоши новини.

Астероидът на Страшния съд 1950 Ди Ей се върти много бързо, което означава, че е от солиден материал и че взривът сигурно ще го отмести. Лошата новина била, че в космоса имало стотици бавно въртящи се астероиди, което означавало, че те били имунизирани срещу такъв взрив.

Учените трябвало да измислят друг, по-сигурен начин за отклоняване на астероид, за да спасят Земята. На първо място, НАСА трябвало да разбере какъв тип астероид може да се е насочил към нас и как най-добре да се справим с него. Всички погледи се обърнали към малката сонда Ниър Шумейкър, която била към края на тригодишното си пътуване през космоса. Една от основните й задачи била да проучи всичко за състава на Ерос астероид с диаметър 30 километра.

Трудностите пред сондата били огромни. Ерос е много по-малък от всяка планета или луна и се движи със скорост два пъти по-голяма от тази на куршума. Официалната цел на мисията била сондата да се движи в орбита около Ерос и да събира ценна информация. Но тайно екипът имал много по-амбициозен план. Никой летателен апарат до тогава не бил опитвал да се приземи върху нещо толкова малко и с такава скорост на въртене. Кацането зависело от редица деликатни операции. Една грешка и апаратът щял да се разбие. Но въпреки всичко, той се приземил успешно. Успехът на сондата се оказал по-полезен отколкото някой на времето е очаквал. Тя не само изпращала ценна информация за състава на Ерос, но като успяла да се доближи толкова близо до целта си, тя може би направила важно откритие как да се справим с тези заплахи в бъдеще.

Изведнъж се открила възможност за разгръщането на нов вид технология. Тази технология била мечтата на Джей Мълoш. Дългогодишен опонент на ядрената идея, той смятал, че Земята се нуждае от нещо, което леко и постоянно да отклонява астероидите от курса им, без да се използва ядрен взрив. Той отрано осъзнал, че в Слънчевата система има огромен източник на енергия, който може да се използва за тази цел Слънцето.

И така, Мълош лансирал една необикновена идея. Той предложил да се изобрети апарат, който да действа като гигантска лупа. Името, което дал на това изобретение било Слънчев колектор. Той щял да насочи силен лъч слънчева енергия към астероида. Топлината би изгорила повърхността му и отделената енергия щяла постепенно да го отмести от курса му. Изчисленията на Мълош показали, че за да работи, слънчевият колектор трябва да бъде в близост до астероида години наред. След успеха на сондата Ниър Шумейкър, идеята изглеждала възможна. Но когато Мълош представил своя план на конференция по проблемите на сблъсъка, където болшинството от присъстващите били оръжейни конструктори, той бил посрещнат враждебно. Възраженията били срещу един очевиден недостатък на плана никой не знаел дали такъв слънчев колектор ще може да се построи. Идеята била заклеймена като извънземна и отхвърлена. Няколко дни след конференцията, Мълош получил тайнствено телефонно обаждане. Гласът твърдял, че колекторите му не само съществуват, но и в момента се използват. Джей Мълош научил, че вече има компания, която произвежда по-малки версии на тези параболични огледала. Но това, което те събирали, не били слънчеви лъчи, а радио вълни, прихващани от американското разузнаване на Земята. Мълош осъзнал, че същата технология можела лесно да се приспособи да събира слънчева енергия. Технологията, която му била необходима, обикаляла в орбита над него. Според него вече имало начин да се отклоняват приближаващите астероиди, независимо от техния състав.

Планът на Мълош започнал с изстрелването на сонда, оборудвана със същата техника, използвана на Ерос. Тъй като трябвало да се действа 10 години преди сблъсъка, сондата имала достатъчно време да достигне целта си. След като се приближала достатъчно, щял да се отвори огромен слънчев колектор, който бавно и сигурно щял да изгори повърхността на астероида, като постепенно го измести от курса му. Нямало да има нужда от ядрени оръжия и Земята наистина щяла да бъде спасена.

Но в края на краищата може и да не е така.
През 1997 година кометата Хейл Боп се появи на небосклона и премина само на 190 милиона километра покрай Земята. Това е комета с много широка орбита, посетител от далечния космос. Такива комети са рядкост, но смущаващото при тях е, че не се виждат, докато не преминат покрай слънцето и опашките им не се запалят. Макар че няма голяма вероятност това да се случи, ако такава комета се е насочила към Земята, ние ще имаме само няколко години, за да противодействаме. И нито ядрени оръжия, нито слънчеви колектори биха ни спасят.