Майкъл Палин в Хималаите: на път за Индия

Намирам се на 4400 метра височина в сърцето на планините Каракорум. Това е мястото, което наистина заслужава името Залата на планинските царе. Около мен се издигат 10 от трийсетте най-високи върха в света, начело с Ка 2, втория по височина връх на планетата. Той е известен като върха-убиец, жестокия връх, и е доста по-труден за изкачване от Еверест.

Природата е красива, но тук витае и човешка драма. Ето там, на изток, армиите на Индия и Пакистан са изправени една срещу друга в тези изключително сурови условия. Трудно ми е да повярвам, че двете жадни за кислород армии се гледат там долу и само контролната зона на ООН ги разделя. Това означава, че не мога да премина от Пакистан в Индия през планините.

Трябва да се отклоня, за да вляза през единствения официален граничен пункт близо до град Лахoр.

Лахoр е понякога хубав и винаги оживен град, горд с военните и литературните си традиции. Като видите къде е поставен, надали ще помислите, че това е една от най-ценните забележителности на града. Зам-Замма, великият топ, огнедишащият дракон, който за първи път гръмнал преди 250 години. Казват, че който притежава топа, притежава Пенджaб: може би затова той се появява в първото изречение на първата глава на романа Ким на Ръдиард Киплинг. Пренебрегвайки разпоредбите, той беше яхнал оръдието Зам-Замма. Ето това оръдие яхнал Ким на Ръдиард Киплинг.

Могoлите, които дошли от Централна Азия преди 600 години, оставили елегантен спомен на Лахoр. Градините Шaлимар, създадени от архитекта на Тадж Махал, джамията Бaдшани, чийто двор събира 60 000 идолопоклонници, и изключителния Дворец на oгледалата във форт Лахoр. Говори се, че в тези огледала моголският падишах Акбaр уловил погледите между любимата си куртизанка и своя син. Верен на представата за Могoлите: добър вкус и избухлив нрав, той я зазидал жива.

Предпоследен ден в Пакистан. Поглеждам към Индия през границата. На мястото, наречено Уaга, старата военна церемония по спускането на флага се е превърнала в забавление. Разделението на Индия през 1947 година било болезнено. Почти един милион души загинали в свирепите битки между поддръжниците на двете новопоявили се нации. Близо 60 години по-късно старата вражда е обуздана с помощта на добронамерен ритуал. Тълпите могат да викат за страната си, докато караулът по-скоро с движения, отколкото с оръжие, изразява с хореографска точност своето презрение. Това е шовинизъм в най-чиста форма. Пакистанските бойци правят майсторска демонстрация колко много могат да се ядосат, без да ударят някого. Спускането на флага наближава и тълпата става все по-гласовита. Националните страсти се разгарят допълнително от явната злост, която бойците демонстрират с помощта на палците си. И сега, моментът, който всички очакват. Войниците от гвардията, с ветрила на тюрбаните, наподобяващи гребени, премерват дължината на въжетата. Трябва да са абсолютно точни, за да може спускането на трикольора на светска Индия и на полумесеца на ислямски Пакистан да стане едновременно. Въпреки войнствената атмосфера, двете страни работят заедно, за да върви всичко като по часовник. Церемонията свършва с танц на потропващите войници, кратко ръкостискане и границата между Индия и Пакистан е затворена. Готово.

На следващата сутрин зрителите са изчезнали, а на тяхно място има тълпа носачи, всъщност двайсет и двама на брой, които си ще си изкарат надницата като пренесат около четирийсет сандъка с техника до границата. Тук ги посрещат двайсет и двама носачи от Индия. Един пакистански граничар с малки очички бди дали незаконни емигранти няма да прекосят граничната линия. Напускаме страната, в която няма правителство, което е изкарало мандата си, и влизаме в друга, където гласоподавателите са близо милиард. Маниерите на индийците веднага си проличават.

В Пакистан не е разрешено да се пие на обществени места и явно момчетата знаят, че щом прекрачиш границата, вероятно ще поискаш точно това. Но след 4 седмици в Пакистан се чувствам здрав, жизнен, подмладен, чувствам се по-добре, за какво ми е това? Развеселен от бирата и от облекчението след минаването на границата, се мятам на местен микробус, който ще ме откара на петнадесетина километра до първия индийски град.

Амрuтсар не е нито мюсюлмански, нито индуистки град. Тук живеят сикхи. Знам нещо за тях. Тюрбани и коса, която никога не се подстригва. Макар да изглеждат спокойни и отворени хора, изискването за облеклото в храма е много строго. Трябва да покрия главата си и да събуя обувките и чорапите си. Трябва също да си измия ръцете, да оставя всичкия тютюн и наркотични вещества и на влизане да мина през пречистващото басейнче. В Индия има около 20 милиона сикхи, близо 2% от населението. Вярват, че за всички - и бедни, и богати, има един Бог и за да общуват с него, не им трябват йерархии, свещеници, идоли и икони. Това звучи учудващо скромно, но когато съзирам облечения в злато Хaрамандир, техния светая светих, скромно не е първата дума, която ми хрумва.

Самият Златен храм е покрит с 500 килограма злато и е малка част от огромен комплекс. В кухните доброволците се редуват в приготвянето на просто безплатно ястие за всеки, който иска. Хляб, леща, туршия и вода, 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата. Всеки ден хиляди килограми яхния от леща се бъркат в исполински казани. Опитвам резултата с младия сикх Oнкар Синкх. Всеки ден тук идват да се хранят около 40-50 000 души. Работата е доброволна и съдовете се мият от доктори, адвокати, зидари, шофьори на рикши и изобщо всеки, който обича да вдига шум!

Този път води към Хaрамандир, най-святата част от храма. Тълпите се редят на опашка, за да изразят почитта си към Гуру Грант, свещената книга на сикхите. В святата книга са мелодиите, написани от Гуру Нaнак, основал сикхизма през 17 век. Те се изпълняват от музикантите и певците в тази светая светих. Те не спират да пеят по 16 часа на ден. Цялата книга се пее за два дена и половина, след което започват отначало. А ако искате да пренощувате, отзад има хотел.

Поклонението за деня е към своя край и в Златния храм подготвят нещо. Свещената книга е изнесена на възглавница от Хaрамандир, а след нея върви човек, който се грижи въздухът над книгата да е чист. Поставят я на носилка. Книгата се смята за единайсетия последен Гуру на сикхизма и затова тя, или по-скоро той, ще бъде пренесен по пътя и буквално ще го сложат да спи. Вратите се затварят и заключват. Книгата се слага на леглото и се завива. В два и половина ще бъде събудена за нов ден в Златния храм.

Това е гара Калка, начална спирка на Хималайската кралица, влак, който ще ме откара нагоре към хълмовете на град Шимла, или Симла, както беше известен. Училищата излизат във ваканция и влакът е пълен. Ще пропътувам с Хималайската кралица едва 90 километра, но ще се изкачим на 2000 метра. Придружава ме местният историк Рaджа Бaзин.

Когато британците управлявали Индия, Шuмла бил техният летен щаб. Преди построяването на железницата преди сто години, всички провизии се пренасяли с коне и магарета. Осем месеца в годината Шuмла била лятната столица и от практически съображения си останала истинската столица, за осем месеца правителството се разполагало тук, от март/април до октомври/ноември.

Въпреки 60-те години независимост, в Шuмла все още витае духът на провинциална Британия. Откакто Индия е независима, Кашмир е бойно поле и все още се появява във водещите новини. През последните 15 години в сраженията са загинали 60 000 души. Наскоро 33 души са загинали при експлозия на пътя. Всичко започва преди 60 години. При Разделението през 1947 Кашмир, автономен щат, има правото да реши дали да остане в Индия, или да се присъедини към Пакистан. Махарaджата избрал Индия. Проблемът бил, че 80% от жителите на Кашмир са мюсюлмани. Положението далеч не е розово.

Подобно на Клеопатра се нося в лодка по езерото Дал и около мен цари пълен мир. На брега на езерото обаче, в град Срuнагар, войната си продължава. Британците обожавали езерото, но не им било разрешено да купуват земята наоколо, затова си построили плаващи къщи като дворци. Днес те се използват главно за хотели.

В Кашмир залозите на Пакистан и на Индия са високи. Когато погледнете към езерото Дал, трудно ще повярвате, че през 2001 година заплахата от ядрена война за малко да заличи това райско кътче от Земята. Макар че не се е стигнало до открита война, проблемите все още не са разрешени и битката за Кашмир продължава.

Жертвите от войната се полагат в местното гробище и в много други из цял Кашмир. Това гробище е мюсюлманско и жертвите са обявени за мъченици. Някои лично са участвали в сраженията, други не са имали избор, например тази майка и детето й, убити при престрелката в хотела. Усещането е като в окупирана територия.

Хлябът на Кашмир, туризмът, сега е в сериозен застой. Правителствата предупреждават да не се пътува без сериозна причина и международният интерес се е стопил. Високо в полите на Хималаите, близо до Дарамсала, се намира село Маклаодгандж. В мястото няма нищо особено, но тук се стичат туристи и пътешественици от цял свят. На фона на бедността, тук се развива икономика, която да задоволи богатите западняци.

Причината за всичко е религията. Не индуизъм, не ислям, а будизъм. Десет години след завземането на родината му от Китай, страхът от смърт или затвор подтикнал Далай Лама да напусне Тибет и да прекоси Хималаите. С риск да си навлече гнева на Китай, индийският премиер Нерy му предложил убежище. Днес това е домът на водача на тибетските будисти, заобиколен от верните си последователи. Тези планински селца в Индия са известни като малката Лхaса. В този манастир молитвените флагчета се веят с хиляди над будистките храмове. Пещите с хвойна и кедър изпускат димни стълбове към боговете, а молитвените колела разпращат добри помисли към света.

Будизмът е отворена, приятелска религия и хората в храма с радост ми позволяват да участвам в церемонията, чиято цел е пълна загадка за мен. Заедно с останалите на три! хвърлям във въздуха шепа сaмпа, печено ечемичено брашно. Както и на тях, и на мен ми става по-добре от това.

Младите тибетци като Тyптен Цeуанг никога не са виждали родината си. Тибетската диаспора е световен феномен и това занимание е и образователно, и изгодно: поръчките идват дори от Америка и Япония. Занаятът не е лесен. Чиракуването за скулптор на метал отнема 12 години. Тук не процъфтяват само занаятите. Децата започват да учат тибетски песни и танци почти веднага, след като проходят. За тибетците-изгнаници подкрепата от света е много важна. Затова тук се предлагат всякакви услуги, например този астрологичен център, където освен другото, може да научите какво сте били в предишния си живот и в какво ще се превърнете в следващия. Изпратих рождените си данни на експертите горе и днес идвам да разбера резултатите. Астрологът ми се казва Фyрбу Цeринг. Излизат доста верни неща... ето. Вероятно в предишния си живот сте били слон. Ами да, аз винаги съм обичал слоновете! Всъщност, веднъж един слон ме нападна, сигурно ме е познал и е искал да ме ... поздрави. Така... ще се преродите в дъщеря на богато семейство... пак на запад. Не знам какво да кажа, наистина... не е... не е толкова лошо. Налага ли се... понякога сигурно се налага да съобщавате лоши неща на хората?

В центъра на малката Лхaса, начело на тибетското правителство в изгнание, стои синът на селяни-фермери, Негово Светейшество Далай Лама 14-и. Този мъж предпочита да го наричат смирен монах, но още на двегодишна възраст различни изпитания доказали, че в него се е преродил 13-ият Далай Лама. Когато умре, ще се прероди в 15-ия Далай Лама.

Сутрешните молитви са отворени за хората от цял свят и гледката явно е приятна за 68-годишния Далай Лама, който е обграден от дискретните си охранители в сиво. Обещана ми беше лична среща с Негово Светейшество, но той преди това той трябва да се срещне със 700 души. Събитието минава гладко и опашката от поклонници, доброжелатели и поддръжници бодро пристъпя по алеята и покрай балкона на бунгалото му. В замяна на търпеливото чакане, те ще стиснат ръката му, ще видят великия мъж с очите си и ще получат свещена връв, благословена от него. Далай Лама поздравява първо западните си поклонници. После идва ред на непалците и тибетците. Единствено те получават билкови хапчета, благословени от Негово Светейшество, които лекуват кашлица и настинки. Докато западните посетители изглеждат почти безразлични, тибетците на опашката го гледат с благоговение. Сега е ред на бежанците от Тибет. За да избегнат репресиите, ако се върнат, ги снимаме в гръб. За да ги успокои, той ги пита за пътуването. Как са пренесли парите си през границата, без да бъдат заловени? Дали са ги погълнали, а после са ги повърнали? Пита колко от тях възнамеряват да се върнат обратно. Казва, че ако той се завърне, няма да продължи да следва старата феодална традиция. Независимо от вида му, посланието е: бъдете съвременни. Неусетно идва и нашият ред.

- Ваше Светейшество. Благодаря Ви, наистина Ви благодаря. Благодаря, че приехте да разговаряте с нас. Вие сте зает човек, нали?
- Лицето Ви...много ми е познато, заради Би Би Си!
- Наистина ли? Ами, и Вашето лице ми е много познато! Значи гледате Би Би Си?
- Да, всеки ден.
- Наистина?
- Да. Вярвам им повече.
- Наистина?
- Да. Главно документалните филми, много са хубави, Вашите също, пътешествията в различни страни... понякога си мисля... ще ми се да тръгна с Вас, за да видя всички тези места... различните хора. - Знаете ли накъде поемаме оттук? След месец ще сме в Тибет, Ваше Светейшество. Но надали ще искате да ни придружите. Исках да Ви попитам, вчера, докато бяхме тук, отидох при Вашите астролози, те ми направиха диаграма и излезе, че в предишния си живот съм бил слон, а в следващия ще съм дъщеря на богато семейство на запад. Кое според Вас е по-добре? От двете? Аз самият се чудих как така един слон става водещ по телевизията?
- Мисля, че слоновете също са много любопитни, искат да учат и си движат носа ей така!
- Въпросът е, че слоновете помнят много добре, а аз забравям всичко. Както казах, след месец ще сме в Тибет, много е вълнуващо. Какво ще заварим там, според Вас? Какво е положението в Тибет в момента? Чух, че интересът към будизма се е появил отново. Ще го видим ли? Вярно ли е това?
- След като самите вие ще отидете там, трябва сами да разберете какво е положението. Въпреки че съм извън Тибет, а не вътре в него, като тибетец искам да ви пожелая добре дошли! в родината ми.
- От всички Далай Лами Вие сте пътували най-много и сте изключително зает. Защо смятате, че да се пътува е важно?
- Още от дете бях любознателен и ми се искаше да науча повече за различните народи и култури, а като будистки монах живо се интересувам и от различните религиозни традиции.
- Животът Ви е изключително динамичен и деен. Как поддържате формата си? Спазвате ли някакъв здравословен режим?
- Ами, първо, мисля, че родителите ми са ме дарили с това прекрасно тяло... Така, с изключение на последните два дена, в които имам някакъв проблем с окото, с клепача, дребна работа.
- Нещо с клепача?
- Да .Досега не съм Ви виждал без очила.
- Наистина?
- Малък ли ме виждате? Или размазан? Но иначе Вие сте... Вие... - По принцип за всекидневните си задължения съм съвсем, как да кажа, .... стабилен ... друга е думата ...
- Дисциплиниран?
- Дисциплиниран. Закуска, обяд, никаква вечеря защото съм будистки монах само чай, и после сън. Имам си режим, освен когато пътувам до различни места, особено до Америка. Тогава има повече от около повече от 12 часа разлика. Например преди една седмица се върнах от Съединените щати. Със спането нямах почти никакви проблеми, но стомахът ми още е по американското време. Все още. Обикновено посещавам тоалетната сутрин, но в момента го правя вечер заради разликата във времето...
- Това си е сериозен проблем! Е, знам, че сте много зает. Много Ви благодаря!
- Благодаря. Благодаря.
- Има още много неща, за които бих искал да поговорим, но Ви очакват много други хора.

На следващия ден Далай Лама отново ще се отправи на път и тълпите са се събрали да го зърнат за малко. Той може да се смята за смирен монах, народът му, за когото животът е вярата, го приема за Царя Бог. Въпреки че не искат да го делят със света, те уважават решението му да поддържа огъня на Тибет жив. В следващата серия ще навляза в планините, ще видим как се набират гyрки, ще оставя смешен бакшиш на сервитьорките и ще се пробвам да изкача Анапурна. Ще разгледаме храмовете и погребалните клади в Катманду, ще поиграя комар с парите на данъкоплатците, ще се срещна с монахините, които живеят на най-високото място и ще обядвам на Еверест. Хималаите приключение във висините!