Майкъл Палин в Хималаите: от Бутан до Бенгалския залив

Майкъл Палин ще посети кралство Бутан, ще броди из скрити долини, ще се срещне с поета на висините, ще отправи молитви за безопасност и ще погледа невиждани танци. Ще види картини с размерите на къщи и стрелба с лък по бутански.

Намирам се в Бутaн, за да вкуся за последно от високите Хималаи. Бутaн е малко камъче, притиснато между канарите на Китай и Индия. Теренът е главно гори и планини и пътищата са малко, затова ще стигна пеш до Джомолхaри, който граничи с Тибет. Водачът ми Дoрджи спазва изискванията на родината си и е облечен в национална носия. Аз предпочитам размъкнатата световна мода.

Необятни земи. На големина Бутaн е колкото Швейцария, а населението му е малко повече от 1 милион души. Политиката за околната среда тук е една от най-строгите в света. Над една четвърт от страната е национален парк. Дори падналите дървета не могат да бъдат прибирани без разрешение. Страната ревниво пази независимостта си, начело с обичания си крал, който откровено предпочита брутното вътрешно щастие пред брутния вътрешен продукт. Влиянието на будизма е навсякъде, включително и в това въздействащо убежище на върха на скалата. Множеството свети места сякаш никнат навсякъде из Бутaн. Какво е особеното на това място? Легендата разказва, че е основано от светец, гуру Ринпошe, който стигнал тук на гърба на тигрица преди 1200 години и се превърнал в нещо толкова ужасно, че злите духове избягали и оставили долината на будистите. Фантастично е! Да! В Бутaн целенасочено се опитват да приемат разумен брой туристи. Посетителите трябва да плащат минимум по 200 долара на ден, дори и да спят в палатка. На следващата сутрин поглъщаме за закуска купища червен ориз, подправен с чушлета: вълшебната съставка на бутaнската кухня. След няколко дни по пътеката излизаме от гората и се озоваваме на високото. Тази нощ ще отседнем в базовия лагер на Джомолхaри. Достигнахме най-високата точка на прехода, където планинските пътеки водят до Тибет.

На сутринта, докато товарим, гледката на планинските проходи зад нас ме кара да се чувствам близък с онези, които от векове минават по търговските пътища през Хималаите. Сигурно ми е в кръвта. Планинците неуморимо разменяли храни, дрехи, животни и Бог знае какво още. За съжаление аз ще мина само в едната посока. Моментът е малко тъжен, защото там горе, зад облаците, се извисява последният от големите планински върхове, които ще видя през това пътуване, Джомолхaри, малко над 7000 метра. Големите планини ще ми липсват. Сега ми се струва, че те са единствените планини в света. Всичко под 6000 метра е просто хълмче. И така, сбогом, чутовни хималайски върхове, сбогом, Джомолхaри!

Затова обичам на преходите: точно стигаш до края на пътеката и откриваш, че те чака рекичка, в която да си топнеш краката. Мразовита вода от ледниците. Изглежда леко мътна, но всъщност вероятно е чиста. Какво облекчение! Истинско удоволствие е да има река край пътеката. Ако беше по-топло, сигурно щях да поплувам. Колко е хубаво! Камъните вършат работа. Днес изминахме 15-20 километра, а вчера 18. Доста е за старите ми крака. Свикнали са само да слизат и да се качват по стълбите. Ходенето наистина успокоява. Всички се мият на реката, а конете са незаменими спътници.

Край река Пaро се съмва. Товарят багажа ни на конете, а ние закусваме сушен бут от як, пред тоалетната няма опашка и имаме време нехайно да обсъдим какво ни предстои. Идеята е да отидем на фестивала. Фестивалът е много важен за хората, много е религиозен. Има голямо религиозно значение. В същото време е възможност хората да облекат празничните си дрехи и да се позабавляват.

Будистите в Бутaн се различават от тези в Тибет. Духовният им водач се казва Дже Кeнпо. Далай Лама няма власт тук и дори не е идвал. Всъщност, Дoрджи се хвали с прочутите победи на бутaнците над тибетците, чиито войски неведнъж се опитвали да превземат страната му по същите пътеки, по които вървим и ние.

След още един ден бъхтене стигаме предградията на Пaро. Голямата крепост, дзонг, се издига над долината на Пaро. Утре там ще започне цeчу фестивалът. Цeчу означава десети денят от месеца, в който започнали великите подвизи на гуру Ринпошe. Има и пазар, виж ти. Всеки има възможност да прави нещо.

Пътят към крепостта е обсаден от монаси, които предлагат благословия срещу пари, и глутници бездомни кучета. В будистките страни всичко живо е свято, така че те могат да досаждат колкото си искат имам предвид кучетата, не монасите. За откриването се очакват близо 2 000 души.

Танците за откриването започват и всички се опитват да намерят идеалното място. Няма запазени места, просто защото няма места освен за монасите - старейшини и техните семейства. Дълъг танц. Дoрджи ми казва, че някога eдин убиец бил облечен в туника с дълги ръкави. Един светец танцувал, но кралят на Тибет бил против будизма и с лък и стрели пронизал краля, това символизират дългите ръкави, обясни Джорджи.

В тази държава с няколко театри и кина, където има телевизия само от пет години, фестивалът, освен, че е важен за вярата, е и голямо забавление. Стълбовете на обществото в Бутaн са монархията и религията и те се срещат тук, в храма на Кралицата-майка, където съм поканен за вечерните молитви. За да пропъдят вредните духове, свирят музика и палят свещи. Имам предостатъчно време да разгледам пищната украса, да помисля за собственото си непостоянство и за ужасяващата уязвимост на човешкия живот. Атмосферата на следващата сутрин далеч не е за размишления: с Дoрджи се присъединяваме към тълпите за втория ден на фестивала. В будизма като че всичко е някъде горе. Стръмна религия. Особено в Бутaн. Сигурно защото будизмът е здраво свързана с Хималаите.

Събитието на днешните празненства е Танцът на съда на мъртвите. Богът на мъртвите, заобиколен от свитата си, изслушва смъртните, преценява добрите и лошите им постъпки и отсъжда правдиво. Танците са тест за издръжливостта както на участниците, така и на зрителите. Встрани от сцената може да се открият успокояващо познати неща: паркинг, подвижни кина, в които дават местните хитове, дори Бутaнско бинго.

Голямата атракция е стрелбата с лък. Наблюдавам я с братовчедката на краля Ашu Кендyм. Стрелбата с лък е националният спорт на Бутaн. На играчите е позволено, дори ги насърчават, да елиминират съперниците си с всякакви средства. Спортът се практикува и от високопоставените. Това е отборът на бутaнския елит, банкери, министри от кабинета, и никой не се страхува да покаже какво може.

В последния ден от фестивала, тълпите се събират в дзонга призори, за да видят най-важната част от фестивала. Рядък шанс да съзрем едно от най-ценните съкровища на будизма в Хималаите гоблен, висок колкото 5-етажна сграда. Гобленът, наречен тoнгдрол, се разгъва преди зората, за да не се повреди от слънцето. Тълпата от монаси и поклонници едва се различава на светлината от маслените лампи. За отдадени хора като тези, събитието е от огромна важност и старшите монаси са в пълния си блясък. Тoнгдрол означава да се извисиш като гледаш и самото посещение тук се цени твърде много.

Изгревът наближава и тълпата тръгва напред за благословия. Извън Бутaн подобна блъсканица би била страшна. Това обаче не са триумфиращи победители или гневни пораженци, а хора, обединени типично по будистки в търсенето на нещо по-добро в този живот или в следващия.

Столицата на Бутaн е Тхuмпху. Пътната полиция прави Тай чи, жените са в национални носии, а монасите са на пазар: градът не прилича на нищо, което съм виждал досега. Зад фасадата на будистката столица обаче има места, където замаяните западняци се чувстват на място. В този билярд-клуб в центъра, може да пийнеш нещо сносно и да си побъбриш на бара.

Душевността и физиката на бутaнците са предопределени от Хималаите. Планинските била насичат страната на редица стръмни долини, всяка със собствен облик и климат. От другата страна на този проход, дълъг 3000 метра, ние оставяме снега зад себе си.

Това е долината Попшuка, където зимува една от най-редките птици на планетата, черновратият жерав. Най-елегантната от всички хималайски птици, той долита тук от северните земи, примамен от мочурливите ливади в долината. Местните фермери щели да ги пресушат, но Бенджи успял да спаси естествената среда на птиците. Къщите изглеждат величествени, просторни.

Всички ферми в Бутaн приличат на малки имения и по закон трябва да са построени по традиционния начин. Дърво, главно дърво. И Акра, пръст. Ниската част е изцяло от пръст. Първо полагат основите. Основите тук не са като на къщите на Запад. Първо слагат камъни, а после натъпкват пръстта. Получава се дебела стена от кал, а отгоре е дървото. Всичко се прави на ръка. Абсолютно всичко. Разбира се, във всички къщи в западен Бутaн има фалически символ. Той прогонва злото, бди над благополучието и предпазва. Той е символ на плодородие, със спермата, която излиза от него. Само в това село са нарисувани 6 пениса. Вдъхновени са от героя от 16-и век, Дрyкпа Кyнли, божественият луд, който пребродил цялата страна, проповядвал, и както изглежда, горещо демонстрирал своята фалоцентричност.

Тук никой не се впечатлява от това. Стълбището не е нищо повече от дънер с няколко резки по него. Ще се опитам да се изкача. Изсечени са много грубо. В къщата живее петчленно семейство. Дaуа Зaнгма, най-малката от трите сестри, се приготвя да замине в пансион в града. Тя подпомага семейния бюджет като тъче. За седмица може да изработи кира, дълга пола с невероятно сложни цветове. Без ножове и вилици. Да, традицията е такава. Ето какво правим: взимаме ориза, оформяме топка, правим топка и почистваме ръцете си с нея, после може да изчистиш дори дрехите си с нея. Обира цялата мърсотия, пояснява Джорджи.

Да, традицията е такава. Ето какво правим: взимаме ориза, оформяме топка, правим топка и почистваме ръцете си с нея, после може да изчистиш дори дрехите си с нея. Обира цялата мърсотия, пояснява Джорджи.

Времето на следващата сутрин е прекрасно и можем да се порадваме на неуловимите жерави. Въпреки любовта на будистите към всички божи твари, Бенджи получил хладен отговор, когато се опитал да им издейства защита. Правителството отказало да прекрати пресушаването на мочурищата заради някакви си двайсетина птици. Бенджи изброил 80. Тогава променили решението си. Бил основан резерват и днес около 300 птици идват тук всяка година.

Хората смятат, че реещите се около манастира прица са знамение, че има някаква връзка между манастира и птиците.

Това е будистка философия, холистично отношение, че всичко живо е взаимосвързано.

Времената са били трудни за Бангладеш. През 1971 година той отвоювал независимостта си от Пакистан с война, кланета и глад, които малцина на Запад въобще забелязали. Сред изключенията е Джордж Харисън. Главната причина за несгодите на страната се вижда от въздуха. В момента е сухият сезон, но дори сега повечето земя едва се вижда над водата. Големите реки и проливните дъждове носят както плодородие, така и риск за Бангладеш. Недалеч от границата реките вече се стопанисват и осигуряват прехрана за тези, които са готови да пресяват водите им, не за метал или минерали, а за обикновени камъни. Подобни камъни са хималайският подарък за Бангладеш. Биват отмити от хълмовете и се събират тук, където водата навлиза в равнината.

В държава, в която няма никакви кариери, тези камъни са изключително важни. В тях наистина има хляб. Но не за тези, които ги събират. За ден усилен труд, неквалифицираните работници получават еквивалента на 70 пенса. Въпреки това, хиляди отчаяни хора са готови да работят на реката ден след ден, за да снабдяват интензивното строителство на юг.

Все пак в град Силeт има пари. Дошли са от хора, наречени лондончаните предприемчиви бангладешци, които са изкарали пари от ресторанти в Лондон. Брик Лейн, или улица Тухларна, днес цялата е в мрамор. Абдул Рахмaн спечелил парите си от търговия с пилета в Бирмингам и ги вложил тук, в 15 модерни апартамента за семейството си. Ако семейството реши да се откаже от някой от тях, веднага ще се намери купувач. В Силeт се вливат толкова много пари, че тук, твърди той, земята е по-скъпа отколкото в Лондон и Ню Йорк. Абдул си осигурил богатството, когато получил първото за Великобритания разрешително за месар-халaл.

В Бангладеш живеят 135 милиона души. Търговията с имоти, която процъфтява заради търсенето на имения, не е единствената, която се възползва от евтината работна ръка. Тук и строенето, и разрушаването, са важен бизнес. Това е една от най-странните морги за кораби на света. Някои от най-големите кораби акостират за последно тук, в Чuтагонг, и не ги разглобяват сложни машини, а хиляди работници, които ги раздробяват подобно на армия от мравки. На ред за разглобяване е Океански бриз. Той бил пуснат в морето от Кралицата преди 50 години, но след по-малко от 6 месеца от целия му блясък ще остане само купчина скрап на плажа в Бангладеш. В ожесточения свят на евтината работна ръка, на частните морги в Бангладеш не им е лесно. Много от тях затварят, надвити от държавните предприятия на Китай.

Мнозинството бангладешци са бедни и се изхранват със земеделие. Помагат им хора като Найла Чаaлдури, която работи за компанията Грaмин Фон. Грaмин означава село, повечето от които са построени подобно на това, върху издигнати на ръка укрепления, които ги пазят от наводненията. Идеята на проекта Грaмин е да отпуска микро кредити в помощ на селяните. Ще се срещнем с една жена, която купила със своя кредит мобилен телефон със слънчеви батерии. Всъщност се дават повече кредити на жени, отколкото на мъже. Това е така, защото се смята, че жените имат определен статут и изплащането е по-сигурно, дават сили на цялата нация, защото подкрепят и цялото семейство на жената, тя се грижи за децата, кара ги да учат и да преуспеят. Да се забогатее тук не е лесно, но малките кредити за закупуване на крава или инсталиране на помпа са толкова успешни, че навред в Третия свят са последвали примера. Не е ли обаче малко късно?

Бангладешците се преселват от селото в града с такава скорост, че населеността на столицата Дака излиза от контрол. Преди 30 години тук живеели 1 милион души. Днес населението наброява 15 милиона и няма да спре да се увеличава. Често единственият превоз е рикшата. Слава Богу, намираме се в световната столица на рикшите. Можем да си изберем между 600 000.

В каналите също няма спокойствие. Това е Сaдаргат, центърът на речния живот в столицата. Тук трябва да се внимава. Това не го разбирам. Водата е мръсна, а по прането няма и петънце. Оттук тръгват всички лодки на юг и по-късно довечера, ако имам късмет, ще бъда на една от тях. Някоя по-голяма, надявам се. Насочиха ме към парахода Щраус, един от десетките фериботи, които товарят и разтоварват без почивка. Налага се да поразпитам, преди да го открия в суматохата.

Щраусът е достолепна стара птица, построена през 1929 година. Побира 700 пътници в трета класа и 24-ма в първа. Опасявам се, че избрах удобството. Сaдаргат е една чудна лудница. Кипи безкрайна истерия, като в забързана Венеция. Тръгваме точно в шест, а зад нас ято фериботи се счепкват за мястото на пристана. Положението не се успокоява в реката, където водите на Ганг и Брахмапyтра се събират под нас. Фериботите няма радари и сблъсъците се избягват единствено с помощта на прожекторите. Всъщност, понякога не се избягват. На сутринта се разминаваме с друг кораб, който пътува към Дака. Двата кораба принадлежат на Рокет сървиз, които порят вълните от времето на британското господство тук.

В Бангладеш има 250 реки и 8000 километра водни пътища, които са единственият изход тук в делтата. Места като Бaрисал, Джалакaрти, Чаркaли и Мoралгундж разчитат на корабите. Щраусът е както автобус, така и товарен камион. В този спокоен момент не ми остава друго освен да се насладя на гледката и да се срещна с другите пътници, сред които и Махджабuн Хан. Тя е известна като Мони. Професионална певица е и пее песни на бенгалски класици. Е, реката чака, както и аз. В такива дни не е за вярване, че в дъждовния сезон наричат този пролив пътят на циклоните. Ветровете тук не спират. 24 часа след като напуснахме Дака, пристигаме във второто пристанище на Бангладеш, Мoнгла. Щраусът не може да отиде по на юг.

Най-сетне моментът дойде. След 6 месеца в планините подушвам непривичната миризма на открито море. Плавам към Бенгалския залив над милиони тонове кал, дошла от Хималаите и си мисля, че аз съм последната брънка във веригата, която свързва морето, планините, които изкачихме, клисурите, през които минахме, реките, по които плавахме. Изведнъж всички, с които се срещнахме, ми се струват близки. Хималаите живот близо до небето!