Машината на времето: животът - надпревара с времето

Представете си, че можете да спрете непрестанния ход на времето... Че можете да го забавяте и ускорявате... Представете си, че задържите времето или смените посоката му. Светът около нас би изглеждал съвсем различно. Стига фантазии елате с нас да пътуваме във времето!

Животът е надпревара с Жи Животът е надпревара с времето. Във всяка секунда от деня ние се стремим да си осигурим храна, да си намерим партньор и да създадем семейство, преди още времето ни да е изтекло. Като увеличим скоростта на дните, месеците и годините, ще видим как растенията и животните манипулират времето, за да оцелеят.

Защо тази мишката живее 2 Защо мишаката живее 2 години, докато китът може да достигне и до 200? Защо раците трябва да сверяват малките си часовници всеки ден? Какво кара северните елени да препускат хиляди километри през едни от най-суровите условия на света? И какво е превърнало колибрито в Пинокиото на птичия свят? Всичко е обвързано с времето.
Превръщайки вековете в секунди, ще видим света променен до неузнаваемост и ще срещнем истински пътешественици във времето. Но възможно ли е някой да измами времето и да живее вечно?

ЖивотътЖивотните имат раз Животните имат различна продължителност на живота. Вижте човека и кучето му. И двамата тичат ли, тичат ... Но единият от тях вече е прехвърлил младостта. Кучето може и да изглежда жизнерадостно, но е на 6 години, което измерено в кучешки години, означава че е на средна възраст. Кучетата живеят до 12 години, докато за хората очакваната възраст е 80. На какво се дължи тази различна продължителност на живота? Дори и с всичките материални блага, къщната мишка е щастливка ако доживее 2 години. Възможно ли е това да зависи от размера?
Разбира се, че тялото, което мишката трябва да развие, е мъничкo. Но това не е всичко. За краткия си престой на Земята тя трябва винаги да е нащрек за някаква опасност. Мишката е постоянно на косъм от смъртта и си струва да живее на високи обороти.

Новородената мишка расте с главоломна скорост. За броени дни израстват първите косми. След което се удължава тялото й. Появяват се мустаците. А ушите щръкват. Мишката-бебе пораства само за пет седмици. След което веднага може да се размножава. В краткия си живот мишката може да има няколко потомства от по 12 деца. И без аритметика е очевидно колко бързо мишките могат да станат господари на определено място.
Отделните индивиди може и да не живеят много дълго, но техният бърз и бурен живот е печеливш, при положение че непрекъснато го залагат на карта.

Дивият бухал живее до 8 години. Защо този вид получава бонус? Въпросът не е само в това, че е по-голям от мишката. Нужно е много повече време, за да има свое потомство. Ако на мишките са нужни 5 седмици, то на бухала е нужна една година.
Ако се стрелнем през времето, ще видим как малкото бухалче трябва да развие сложни приспособления, за да стане добър ловец.
Нуждае се от човка, която да забие в жертвата си.
Специални пера на опашката, които ще му помагат да лети безшумно през ноща ...
Нокти, с които да заклещва плячката си. И дискове от специализирани пера около всяко око. Като сателитни чинии, те препращат и най-слабото изшумоляване в заострените му като карфица уши. Дори и когато вече може да хвърчи, малкото се нуждае от време, за да научи тънкостите на ловния занаят. Едва тогава може да си намери партньор и да създаде свое семейство Това е доста сложен начин на живот, който изисква уменията да се усвояват стъпка по стъпка. Ето защо и бухалът живее доста по-дълго от мишката.

Но едно животно е успяло да достигне максимума на своя жизнен цикъл. Наскоро бяха намерени глави на примитивни харпуни в няколко гренландски кита, доказателство, че тези китове могат да достигнат невероятната възраст от 200 години. Разбира се, че големината е от значение, но за пребиваването в Арктическия океан са нужни и десетилетия, за да се натрупа мастна тъкан и да се достигне зряла възраст. Но това не е всичко. В тази замръзнала пустош са нужни години, за да се намери партньор. Тук никой не бърза за срещи. В тези сурови условия гренландските китове се нуждаят от много дълъг живот, за да създадат следващо поколение.

Ами ние хората? Ако вземем размерите, на хората им стигат 30 години. И наистина, до тази възраст повечето са намерили партньор и са създали семейство. Но животът ни не свършва тук. Въпреки че може би сами сме допринесли за удължаването на живота на човешката раса, очакваме да живеем дълго след като сме създали потмство. Общественият тип животни маймуни, делфини и хора имат удължен живот. Това допълнително време ни е дадено, заради ползата от нас и в по-зряла възраст. Бабите и дядовците са източници на мъдрост, материална подкрепа и помощ в отглеждането на децата. Мишката, бухалът, китът или човекът имат различна продължителност на живот, която най-добре отговаря на това как и къде живеят. Колко дълго или кратко живеем на Земята, се определя единствено от един голям часовник. Когато над Хонг Конг се пукне зората, милиони хора пътуват към работните си места. Този налудничав час пик изглежда няма нищо общо с природата. Но ние не сме единствените животни, хванати в капана на работния ден.

Край тихоокеански остров, златистите медузи са покрили крайморското езеро. Ако ускорим времето, ще видим, че и те имат пиков час. Всеки ден те стават по едно и също време и отиват на работа, като преминават през езерото. Защо и те са се включили в тая луда надпревара? Ключът към това е златистият блясък, дължащ се на милионите малки водорасли, които живеят съвместно с медузите. Водораслите произвеждат захари, които делят с медузата-партньор. За да поддържат златистия си тен, те се нуждаят от тайна съставка слънчева светлина. Медузите придвижват водораслите в посока на слънцето всяка сутрин. Водата заблестява, когато медузите се покажат на повърхността, но работата им не свършва с това. През целия ден те работят като, сменят положението си, следвайки слънчевата светлина. Денят е дълъг, но това е единственият начин водораслите и медузите да си набавят достатъчно храна. Съжителството е толкова успешно, че броят на медузите е нараснал драстично днес те наброяват над 10 милиона. За разлика от нас, те не знаят почивка. Правят едно и също през цялото време, денем и нощем. Залязващото слънце е сигнал за връщане обратно в дълбините на езерото.

Така както ние се нуждаем от почивка и възстановяване, така и водораслите трябва да се презаредят с потъналите на дъното жизнено важни хранителни вещества. Те стигат дотам благодарение на влака медуза. Утре цялата операция ще се повтори. Слънцето е господар. Ние и много други същества започваме работа, когато слънцето залее света с топлина и светлина, и си тръгваме, когато то изчезне от погледа ни. Неговият дневен ритъм определя нашето сиво всекидневие. Не знаейки умора, големият часовник в небето определя и темпото, при което телата ни работят най-добре. Но то не е единственият времеопределящ фактор на живота на Земята. Независимо, че е отдалечена на 400 хиляди километра, луната също оказва съществено влияние върху много животни. Въртенето й около Земята причинява прииждането на голямо количество океанска вода приливът. Водата идва и си отива два пъти на ден но това не е всичко.

Всеки ден времето на прилива се измества почти с час напред. Това е доста сложно разписание и как е възможно да се спазва? Часът е два следобяд и приливът тласка вълните към брега към рая на сърфиститe, Австралия. Най-добрият сърф става при обръщането на течението, но определянето на часа изисква прецизни астрономически изчисления. За щастие някой друг се е справил с математиката. Това, което сърфистите трябва да направят, е да видят разписанието на прилива и да си гледат часовниците. Ако човек може да изчисли тези моменти, би могъл да се възползва и от мощността на луната. Но за останалите същества, това сложно изместване на времето може да направи живота им твърде рискован. Отливът е като изтеглянето на покривка, под която е била скрита трапезата. Мъничките същества наистина не са на плата, но са готови за угощението. Когато настъпи отливът, е време за вечеря за голямата армия от раци. Подредени в стройни редици, те се отправят към брега. С такова изобилие от раци, хищниците изпитват затруднение да изберат жертвата си. Раците-войни могат да намерят храната си на брега само когато пясъкът е влажен. Нямат много време. Нещо изключително се случва точно преди да настъпи отливът. Все едно командирът е дал команда за отстъпление. Като един, раците се хвърлят към брега. Ако се забавят и един миг, със сигурност ги заплашва смърт. Приливът донася и риба, гладна за раци.

Независимо, че времето на прилива непрекъснато се изтегля, за учудване, войните-раци никога не грешат. Как се справят с точното време? Дали чувстват някакво движение под пясъка?

Или се дължи на отличното им зрение? Или нещо друго се случва? Ако можем да изолираме раците от околния свят, ще успеем да разкрием тайната на техния прецизен часовник, който е сверен не със слънцето, а с луната. И на всичко отгоре, той е много сложен. Сам се сверява. Събуждаме се приблизително по едно и също време всеки ден. Раците винаги се събуждат с един час разлика при всеки прилив. Не само животните се съобразяват с часовника. Много цветя разцъфват през деня, но не всички го правят по едно и също време. Да вземем грамофончето. То отваря цветовете си със зората, докато тази южноафриканска маргаритка чака обяд. Вечерната иглика, както подсказва и името й, изчаква здрача. И така, какво става всъщност? Дали растенията познават часа? Когато дойде време за опрашване, цветята имат страхотен проблем. Трябва да си обменят цветен прашец доста трудно, когато са приковани на едно място. Цветята се нуждаят от посредници насекоми, които пренасят оплодителния прашец от едно цвете на друго. За да привлекат вниманието на минаващите насекоми, цветята трябва да флиртуват. И те правят това с изобилие от цветове и аромати. Разбира се, насекомите са приканвани в леглото от всяко красиво разцъфнало цвете.

Някои цветя използват хитри средства, за да се отличат от останалите. И това е свързано с времето. С изгрева на слънцето, грамофончето вече дебне то е отворило цветовете си преди останалите. Това може и да крие риск, тъй като малко насекоми са станали в тези студени часове. Но грамофончето разчита на друг ранобудник. Мъхестите пчели са толкова големи, че те могат да се стоплят и без участието на слънцето. Мускулите на крилата им вибрират, за да генерират своя собствена вътрешна енергия и могат да се отлепят от възглавницата още в 5 часа сутринта. Грамофончето вече е готово и чака. Като награда за прашеца, пчелите получават глътка нектар. Мексиканският мак има различен подход. Той е по-малко придирчив за това с кого флиртува, ето защо чака да мине сутрешната закуска, за да даде всичко от себе си. Ярко оранжевата му окраска е от съществено значение за бъдещето му. Ако дъждът или вятърът го застрашат, макът прибира венчелистчетата си. Късно сутринта лехите са изпълнени с цветове боричкат се кой да спечели вниманието на крилатите помощници.

Но южноафриканската маргаритка току-що отваря цветовете си. Как си позволява такъв мързел в началото на деня? Излежаването й се дължи на избрания куриер на цветен прашец насекомо, което се нуждае от малко повече време, за да се приготви. Маймунският бръмбар не може да тръгне, преди температурата на тялото му да е достигнала 27 градуса. Ето защо те са навън само през най-горещата част на деня. Тъкмо навреме. Хващащата око маргаритка вече е готова. Но времето е ограничено. Веднага след като температурата започне да пада, бръмбарите напускат стеблото. Маргаритката също сваля грима си. Едно цвете издържа и след залеза, когато всички други вече са си легнали. Едва тогава вечерната иглика разнася съблазнителния си аромат из градината. Тя прелъстява нощните насекоми, сред които е нощната пеперуда. След дългото чакане, вечерната иглика хваща елита на нощната смяна насекоми.

По всичко личи, че растенията наистина познават часа. През деня те провеждат срещите си със своите посредници насекоми. Това е ефективен начин за оплождане. Той гарантира следващото поколение цветя, които зачитат графика. Отмерването на времето през деня е едно на ръка, но как се справят с месеците и годините? Понякога това е от значение. Особено когато става въпрос за запазване на даден вид. Едно северноамериканско животно води отчаяна борба с времето.

Това е Квебек, в разгара на лятото и огромно стадо елени е изпълнило тундрата. Тук е най-богатото пасище. Идеално място да се отгледат малките. Но тези елени не могат да останат тук. Ще отидат надалеч. Кое им дава тласък? Живеят толкова на север, че светът им се люшка между екстремните условия на сезоните. Сега е юни и скоро тези топли ливади ще се превърнат в снежна пъртина. В края на есента елените трябва да бягат на юг. Това е началото на един невероятен маратон. Но той има краен срок. Те трябва да са обратно в ливадите през юни следващата година за да родят малките си. Колкото по на север отиват, толкова повече време ще им е нужно за връщането. Ето защо ще следят както напредващото метеорологично време, така и астрономическото.

Освен това, хормоните им също имат график. Те бушуват в мъжките и разгонването им започва. Рогата им израстват и се втърдяват, като по този начин мъжките могат да се бият за женските. По-късият ден кара и женските хормони да бушуват. Не е случайно, че умът и на мъжките, и на женските е в едно и също нещо. Това е част от главния план да е сигурно, че всички женски ще забременеят по едно и също време. Станало веднъж, те копнеят да се върнат обратно на север, в своите ливади. Но сега лошото време блокира пътя им. Засега трябва да прекарат времето си тук съвсем нелеко решение. Преживяват с лишеите под снега. Отчаяно търсене на храна. Лишеите са недостатъчни за бъдещите майки. Понякога времето не им стига. Пределният срок наближава. Юни е съвсем скоро. Те са в напреднала бременност но все още са на 4 хиляди километра далеч от тучните летни ливади, където ще родят малките си. Въпреки че земята е още замръзнала, часовниците бият, напомняйки на женските да продължават на север. Те са на крак от месеци. Изминали са 9 хиляди километра, за да родят навреме малките си в ливадите. Стигат, когато ливадите са най-сочни. И в това е същността. Хиляди малки се раждат в рамките на няколко дни и всичко е изчислено до секунди. Само в този кратък период, когато тревата е най-добра, малките ще растат бързо, заради пълноценното майчино мляко. Те са спазили срока, но времето не престава да тече. Един час след раждането си, малкото може да стои на краката си и скоро ще може да се присъедини към стадото елени, за да участва в годишната надпревара с времето.

Естественият ритъм на Земята държи животните като в менгеме. За да оцелеят, те трябва да го следват. Но някои животни са успели да се спасят от тази мелница на времето. Те си имат свое разписание.

През лятото на 2003 г. град Елкин, Северна Каролина, е окупиран от ята цикади. Естествено е птици и бозайници да си устроят пиршество с тези вкусни хапки. Но за всеобща изненада, никой не ги забелязва. Все едно, че цикадите изобщо не са там. Какво става? Това се периодични цикади, наречени така заради гениалната им стратегия, с която надхитряват враговете си но за да я видим в действие, трябва да се върнем с половин век назад. През 1952 г. град Елкин изглежда съвсем различно. Единственото познато нещо са цикадите.

Жителите на Елкин може и да имат време на разположение, но цикадите нямат време за губене. Остават им 3 седмици до завършване на жизнения цикъл. Първо трябва да си намерят партньор, което правят по свой си начин. След оплождането женските снасят яйцата си в клоните на дърветата. Щом се излюпят, ларвите падат на земята и се зариват. Това само по себе си не е странно. Но, това което става след това, е. Нека се пренесем по същото време на следващата година, 1953. Модата е друга и никъде наоколо не се виждат цикади. Всъщност трябва да прескочим 17 години, в 1969 за да ги видим отново.

Докато Нийл Армстронг прави първата си крачка на Луната, на Земята хората празнуват лятото на любовта. Цикадите също са се показали, за да изживеят лятната си любов. Светът се е променил, но цикадите си карат по старому. Отново ларвите се заравят и изчезват от погледа. Но този път за колко дълго? През 1986 г, точно 17 години по-късно, те се появяват пак. Как, за бога, следващото поколение, заровено дълбоко в земята, измерва времето с такава прецизност? Смята се, че цикадите вадят заключение от годишното покачване и намаляване на сока в корените на растението. Да, тези приятелчета могат да смятат точно. Едва след като преброят 17 години тези мънички пътници на времето се появяват отново.

Пак сме там, от където тръгнахме в 2003 г. Но каква е причината за такава дълга пауза? След като се появяват толкова рядко, никое животно не разчита на тях като на източник на храна. Всъщност повечето животни не биха ги разпознали като храна може би те ги виждат един единствен път в живота си. Без да са особено застрашени, ларвите се готвят за последния стадий на своето развитие. Тук те могат да се поразходят във времето и да навлязат в своята зряла възраст на спокойствие. На сутринта целият град Елкин е покрит със захвърлените черупки на ларвите. Докато могат с точност да броят до 17 и да се появят всички заедно, те ще надхитрят всеки потенциален хищник.

Това е не само математически гениално, но и биологически умно. Периодичните цикади са изчислили буквално как да останат ИЗВЪН обсега на хищниците и вън от надпреварата с времето. Пътувайки във времето на три поколения цикади, ние отключихме тайната на техния успех. Но представете си само, че става въпрос за хиляди поколения. Какви ли истории ще видят очите ни? Да се лети с голяма човка не е шега. Как така колибрито се е превърнало в Пинокиото на птичия свят? Това е историята на една птица, пристрастена към пиенето. Всички колибри обичат гъст захарен сироп. Но те трябва да поработят, за да го получат да повисят във въздуха, прицелвайки дългия си клюн в някое цвете. Дори и да правят само това, те се нуждаят от голямо количество енергия, и колкото повече пият, толкова по-голяма е жаждата им. Пристрастени са към напитката. Но цветята сами се нуждаят от тези обстрели, тъй като птицата трябва да разнесе цветния им прашец. Когато птиците са получили дозата си нектар, прашецът се втрива в челата им.

С времето някои цветя стават придирчиви към желаещите напитка. Цветовете им променят формата си, така че не всички колибрита могат да проникнат в тях. Все едно да имаш ключ от барчето с напитки. Само птиците с определена форма на клюна имат достъп. Една птица се опитала да измами системата. Преди хиляди години, вид колибри, с подобна на сабя човка, получило допълнително количество нектар от растението татул. Тогава главата му не можела да достигне прашеца и в отговор на това цветът пораснал по-дълъг.

Поколения наред цветът и човката се надпреварват да се надхитрят. И двата ставали все по-дълги, и по-зависими един от друг. Никой друг не може да достигне нектара на това забележително цвете, а и самото колибри е в шах. И това може да се окаже техният край. За тях бъдещето е еднопосочна улица, която може да има фатален завършек. Препускайки през дни, месеци и години, видяхме как животът се адаптира към вечно променящия се свят, но възможно ли е някой да измами времето и да живее вечно?

Ние, хората сме направили всичко, за да удължим живота си. С помощта на семейството и с по-доброто си здраве, сме прибавили десетилетия към живота си.

Но има едно нещо, което има магически контрол върху времето на Земята. За да открием тайните на неговия вечен живот, трябва да останем в двора на една английска църква, връщайки се обратно с 1600 години. И да присъстваме на погребение в Средновековието. Церемонията е проста, но за тези ранни християни се знае, че са белязали гробовете, като са засаждали фиданки от тисово дърво. Може би нашите предшественици вече са имали предчувствие за издържливата природа на това дърво. Ако проследим растежа на тази фиданка в забързан кадър, ще разкрием ли тайните й? В първите й 200 години тя е свидетел на събарянето на по-голяма част от дърветата наоколо. Може би защото е поставено на гроб, нашето тисово дърво е пощадено. Когато навлиза в третото си столетие, то започва да разкрива мистериозните си способности. Само месестата част на плодовете му може да се яде. Листата и кората са силно отровни и никой не ги закача. Игличките са като проклятие. Щом паднат, отровните им сокове се просмукват в почвата. Премахва конкуренцията и разполага с всичките блага на почвата. Ето как то си дава начален старт.

Може би го е имало, когато монаси са разпространявали християнската вяра в Англия, тъй като 400-годишното тисово дърво е станало любимо място за погребения. Църква е построена на това свещено място. С вековете тя бива надстроявана. Междувременно тисовото дърво станало господар на съдбата си. То не само расте бавно. Изглежда, че то е и в състояние да спре растежа си. Това са трикове от които нашето дърво ще се нуждае, защото когато се потопим в Средните векове, се натъкваме на опасност. Времето е много лошо. Зимите са дълги и студени, и вали като из ведро. Много от съседите му са съборени от силните бури, но тисът стои здраво. По време на бавния си растеж, той придобива ситнозърнеста структура, което придава на стеблото и клоните огромна сила и гъвкавост. То преживява средните векове, но когато е на 1 200 години, е изправено пред опасност. Докато роялисти и пуритани разкъсват страната, тисовото дърво също се готви за битка. Плътното стебло, което му е служило толкова добре, е събрало вода между клоните си. Сърцевината на дървото започва да гние. Нима краят е дошъл?

Но това, което наподобява последния му час, провокира и най-забележителния му ход. Дървото само си подава спасително въже. Един млад клон прави обратен завой и започва да расте надолу право в гниещата дървесина. Храни се със собствена тор. Превръща се само в корен. Копае в земята и се засажда само. Това е дърво, което има силата да се преражда отново и отново. Подмладено дървото продължава смело в 21 век. Сега е на 1600 г. и все още се чувства добре. В днешно време често присъства и на сватбите. Тисовото дърво вече е надживяло 80 поколения, но никой не знае още колко ще пътува във времето. Това древно дърво сякаш не познава старостта и смъртта . Изглежда, че е намерило свещенния граал оборваща времето стратегия, способност да живее ВЕЧНО.

Но тисът не е единственият победител. В течение на времето много индивиди идват и си отиват, цели видове могат да се адаптират, или да измрат. Но животът във всичките му различни форми върви решително напред в продължение на 3 и половина милиарда години. Нарича се устойчивост. И тя е главният мотор в надпреварата на живота с времето.