Машината на времето: светът в матрицата на времето

Представете си, че можете да раздробите времето и да си играете с него. Можете да го забавяте и ускорявате. Представете си, че можете да го спирате или връщате назад. Светът около нас би бил съвсем различен. Стига фантазии елате с нас на пътешествие във времето.

Представете си, че можете да раздробите времето и да си играете с него. Можете да го забавяте и ускорявате. Представете си, че можете да го спирате или връщате назад. Светът около нас би бил съвсем различен.
Стига фантазии елате с нас на пътешествие във времето.

Земята е пълна с изненади. Какво прави морско създание на Еверест? Защо Източна Африка ще се окаже на морското дъно? И как така речните крокодили са заседнали в пясъците на Сахара? Отговори на тези въпроси можем да получим, само ако си поиграем с времето.

Ще ви покажем скритите сили, които изграждат планините и разкъсват нашия свят. Ще ви покажем планетата, каквато никога преди не сте я виждали. Когато сядаме пред телевизора, не очакваме Земята да се движи. Но земята под нас се движи. Бихте го забелязали, само ако можехте да пътувате във времето, ако диванът ви се превърне във ваша собствена машина на времето.
В течение на милиони години Земята под краката ви е претърпяла някои изключителни промени. Те все още продължават, но отмервани върху огромния циферблат на времето. Ще пътуваме през миналото, настоящето и бъдещето. Пригответе се за едно диво препускане във времето. Толкова сме потънали в нашето всекидневие, че дори не забелязваме как времето минава. Стряскаме се, когато хората се променят или когато внезапно разберем колко много сме остарели. Ето защо не е чудно, че не забелязваме промените в по-широк спектър. Те стават толкова бавно, че изобщо не ги виждаме.

През 1950 г. в планините на Нова Зеландия в подножието на ледника Франц Йосиф, един екскурзиант открива няколко големи метални отломки. Как те са се озовали тук било абсолютна загадка, тъй като ледникът се намира сред пустош. Оказало се, че са част от много странен пъзел.

Всичко започнало 6 години по-рано. На 29 октомври 1943 година, самолет излита на обиколка над скования от лед новозеландски Южен остров. Пътниците на борда обаче преживели много повече от това, за което били платили. Технически проблеми принудили пилота да се приземи. Пътниците били спасени и дори повредата била отстранена, липсвали само няколко парчета от самолета. Имено тези отломки били намерени 6 години по-късно при топенето на ледника. Но странното в цялата работа било, че те били намерени на 3 км от мястото, където самолетът паднал. Как, за Бога, са се придвижили дотук?

Единствената връзка межди двете места бил ледникът Франц Йосиф. Какви тайни би могъл да крие той? Ледниците изглеждат толкова солидни и неподвижни. Но ако им подадеш искра, те се раздижват и се превръщат в бурни ледени реки. Дълбоко в леда, където температурата е под точката на замръзване, има вода, коята бушува. От огромното си тегло и налягане долните слоеве на ледника се топят. Тази разтопена вода е като хлъзгаво мазно петно останалото е дело на гравитацията. Тези ледени сили трошат планините и смилат скалите на трохи. Този ледник може да измине само 2 метра на ден. Но за 6 години това прави 3 километра. Такова разстояние са изминали и отломките от самолета надолу по планината.

Забележителното е, че самолетът е бил възстановен. Една дълга пауза в неговия полет, която е нищо в сравнение с живота на ледника. Скалистата долина под него ни разказва още по-дълга история, която засяга всички ни. Когато ледниците се топят, се вижда как точно са заклещили скалите под себе си. По тези следи се чете като по книга. Те ни разказват как ледниците са се оттегляли и прииждали в продължение на векове.

За да разбулим тайната, трябва да наблюдаваме ледника Франц Йосиф в действие, преди 30 хиляди години. В този период той растял не само в посока надолу по долината, но и извън планините. И това се случвало навсякъде.

Ледниците от Норвегия и Чили напредвали, защото светът замръзвал. Това била великата Ледена епоха. Само преди 20 хиляди години половината от Земята била скована от лед. Днес сме разтревожени от глобалното затопляне, но то може да бъде съпроводено от още по-големи промени които да доведат ледниците отново. Когато сгъстим хилядолетията в секунди, ледниците оживяват. Пътуването във времето също ни позволява да хвърлим нова светлина върху тайните на миналото.

Древните египтяни са оставили няколко зашеметяващи свидетелства за своето богатство и могъщество. Но цивилизацията им залязла, те ни оставили и една неразбулена мистерия. Едно не особено приятно пътуване с камили ще ни отведе в сърцето й при Сфинкса и пирамидите в Гиза. Можем само да фантазираме как са изглеждали тези колоси в апогея на Египетската империя.

Винаги се е смятало, че Сфинксът е бил построен по същото време, когато и пирамидите, но може и да не е. В пирамидите са погребани мъртвите владетели на Египет. Има достатъчно сведения за това как и кога са построени. Но няма нищо за произхода на Сфинкса. Никой дори не знае възрастта му . Заражда се и едно шокиращо предположение, че този полу-човек, полу-лъв изобщо не е създаден от египтяните. Но ако те не са, тогава кой е?

500 км южно от Сфинкса, пустинята е пълна с природни творения, които могат и да ни дадат някаква насока. При хубаво време е трудно да си представим как е създадено това магическо място. По-лесно е, когато излезе вятърът. Вятърът засмуква и го пренася на няколко мили. Прилича на обстрел. Всяка песъчинка се превръща в малък боен снаряд. Взета самa за себе си, песъчинката не може да направи нищо. Но за милиони години, тя се превръща в сила, която може да издълбае и скала. Колкото и да не ви се вярва, ето така са били оформени тези чудновати скали. Но ако вятърът духа само от една посока, скалите се превръщат в нещо още по-забележително, нещо което изумително наподобява на сфинкс. Дали силата, създала това, има пръст и в създаването на великия сфинкс?

Туристите си мислят, че посещават Египет в неговия разцвет, връщайки се назад с 3 хиляди години. Но ако наистина искат да опознаят Сфинкса, е нужно да се върнат 50 хиляди години назад. Ще бъдат оставени пред една скала, извисяваща се над пустинята на Гиза. Не се виждат никакви пирамиди. Вятърът вече здраво се е хванал на работа. Пътувайки през хилядолетията, туристите ще видят как песъчинките изяждат скалата и й придават тази забележителна форма. Ранните египтяни може също да са се озовали при тази скала и вдъхновени от нея да са добавили няколко довършителни щрихи. Те дали на скалата име и й намерили работа да охранява пирамидите, които построили зад нея. Наблегнали на детайлите и цветовете. И я направили част от своята култура.

В продължение на хилядолетия Сфинксът пазел египетските пирамиди. Но това време отминало. Но вятърът е скулптур, който не знае почивка.Тази монументална скала днес е бледа сянка на това, което е била. Нуждае се от здрава поддръжка за да устои на разрухата на времето. Днес каменоделците в Гиза работят целогодишно, за да я укрепят, но са безпомощни пред песъчинките и времето.

Пътуването във времето може да ни покаже колосална картина. Какво се случва, когато мощните природни сили променят формата на света около нас. Всичко може и се променя. Да вземем пустинята Сахара. Тя би покрила Съединените американски щати, но дори и нещо толкова огромно не може да се приема за вечно. Температурите редовно достигат 50 градуса. Има места, където дъжд не е валял с години. И въпреки всичко, има живи същества, които се опитват да я прекосят. Ралито Париж - Дакар е един от най-сериозните тестове за оцеляване в света.
Лястовиците я прекосяват, когато прелитат от Южна Африка, за да гнездят в Европа. Мотористите го правят за удоволствие. Но не и лястовичките. Как се е стигнало до това им пътуване през ада?

В центъра на Сахара има скала а върху нея рисунки, които биха могли да ни кажат. Направени са преди 5 хиляди години и изобразяват животни, които е невероятно да оцелеят в пустиня. Или е картина от задния двор на художника? Със сигурност не е тази Сахара, която ние познаваме. Да видим сами, като се върнем с 50 хиляди години назад. Съвсем непознато. Тази Сахара има огромни езера, реки и изобилие от диви животни на място, където днес ще умрем от жажда. Тогава лястовиците започнали своите междуконтинентални полети доста по-лесен маршрут.

Но тогава съвсем неочаквано, нещата се променили. Случило се преди 5 хиляди години, след като нашата планета съвсем малко отклонила орбитата си около Слънцето. Дори и такава малка промяна довежда до такива огромни промени в климата. Дъждовете намалели и това довело до верижна реакция, от която растенията започнали да съхнат. Миграцията на лястовиците се превърнала в тест за издържливост. На някои места смяната на горите с пустиня може да е отнела само сто години. Ето защо лястовиците все още се борят със Сахара. Времето не им е било достатъчно, за да променят маршрута си. Това е пътуване, което прави от момчетата мъже. Нещо толкова мъничко се нуждае от добра ориентация, за да се добере до отсрещната страна.. Наградата им се намира оттатък Средиземно море. Ето тук са богатите на насекоми ливади на Европа. Лястовиците разполагат с няколко кратки месеца, за да отгледат своите малки сред природата на Англия, след което да повторят отново цялото пътуване. Маратонът им обратно към Африка не е по-лесен. Но времето предлага лъч надежда.

В сърцето на пустинята се намира Инеди Гордж. Това не е просто оазис. Това е отломка от времето. Потънал в сянка, той е останка от онези огромни езера, които някога покривали региона. Сега единствената вода e на стотици километри. И е приют за най-необичайните оцелели обитатели на някогашната влажна Сахара крокодилите на Нил. Те изчакват. Земната орбита непрекъснато се измества, като махало. Цикълът трае около 20 хил. години, точен като часовник. Това означава, че Сахара периодично е ту суха, ту влажна. Ако могат да почакат още 14 хиляди години, крокодилите могат да намерят и езеро, в което да плуват. А лястовиците може да имат по-лек маршрут. Колкото до ралито Париж Дакар то би приличало на пикник.

Пропътувахме през хилядолетията, за да видим раждането на Сфинкса и Сахара. Но сега ще натиснем педала. Време е да затегнем коланите. Потапяме се дълбоко във времето милиони години назад. Само тогава ще разполагаме с достатъчно време, за да видим как е бил създаден Големия каньон.

Той е едно от най-големите чудеса на природата. Посетителите онемяват от големината му. Невъзможно е да проумееш колко време е било нужно за неговото сътворяване. Отнело е 5 милиона години и все още не е завършен. Създателят на този каньон е все още на работа сила, която кара дъха ни да спре. Слезте в каньона на ваша отговорност.

Река Колорадо, която е в подножието на каньона, ще накара сърцето ви лудо да бие. Но тези гребци не са в голяма опасност. Постоянният приток на разпенената вода не може да разбие тези стени. Трябва нещо много по-могъщо. Сила, която може нахлуе в теснината на каньона. Предупредителните знаци са навсякъде по стените. Тези красиви форми са изваяни от водата, която е в огромно количество и има феноменална скорост.
Но къде е водата ?

Това място изглежда сухо като пустиня. Големият каньон се намира в сърцето на Аризонската пустиня. През по-голямата част от годината изобщо не вали. Но ако вали, по-добре бъдете нащрек. Нужен е добър усет за време.

Времето е всичко. Сама, дъждовната капка е нищо но когато обединят силите си, нещата стават сериозни. Земята е толкова изпръхнала от слънцето, че дъждовните капки не попиват в нея. Те се плъзгат по повърхността й. Тънката почвена покривка оказва слаба съпротива пороят буквално помита всичко по пътя си. От всички краища на пустинята потоците лудо се надпреварват към каньона. И тогава започват да дълбаят.

Туристическата атракция се превръща в опасност само за няколко минути. През 1997 г. 11 посетители са намерили смъртта си тук. Това е само един порой. Представете си, че можем да наблюдаваме катаклизми, причинени от хиляди порои като този, в продължение на милиони години. Големият каньон е могъщ знак, че светът може да се променя, не постепенно, а на бързи и силни тласъци. Така се отприщва една от най-страшните сили на планетата не за дни, нито дори за часове, а за секунди.

Средната продължителност на едно земетресение е по-малка от 60 секунди. Секунди, изпълнени с истински ужас. Сякаш са дело на всемогъщия, а всъщност съвсем не са редки.

Ако прескочим до Уелингтън в Нова Зеландия, ще видим за какво става въпрос. Това е град, който изглежда стабилно стъпил върху земята. Но ако се върнем назад, в един определен момент от времето. 9.15 вечерта на 21 Януари 1855. Тогава Уелингтън е само един малък град. Брегът му е очертан от стръмни скали, които се потапят във водите на Тихия океан. През следващите няколко секунди Земята се разтърсва. Мощно земетресение издига всичко това нагоре. Когато скалите се извисили, те изтеглили и една нова земя изпод вълните. Слънцето изгряло над съвсем ново място. Там, където плували риби и вълните се разбивали, сега била суха земя. Ето върху тази нова земя е разположен днешният град, неговото летище и пътища.

Земетресението от 1855 г. не е единствено. Препускайки през вековете, виждаме как бреговете са се преобразявали отново и отново. Това е схема. И тя се повтаря на определени места в целия свят. Земната кора не е твърдо парче скала. Тя е начупена - прилича на странно павирани огромни участъци. Ръбовете на тези участъци непрекъснато се разрушават и когато се срещнат става земетресение. Да живееш на някой от тези ръбове е все едно да си просиш неприятности.

Уелингтън се намира точно на една от тези граници. Но това се отнася и за Сан Франциско, Токио и Истанбул, милиони хора живеят във време, взето на заем. Земетресението ще ги удари рано или късно въпросът е кога. За секунди тези мощни сили могат да разкъсат земната кора. За много по-дълго време те могат да променят цялата карта на света.

Но как можем да погледнем толкова далеч в миналото. Това е възможно, защото някои неща пътуват много дълго във времето. Тази вкаменелост е останка от морско същество и е преминала през 150 милиона години от историята на Земята. Това, което тя ни разказа за миналото, разлюля виждането ни за света. Преобърна надолу с главата представата ни и за тази планина. Със своите 8 хиляди метра височина връх Еверест е толкова висок, че кръжащият самолет може да го близне с крилото си. Един от първите опити да се изкачи върха е направен от Джордж Мелъри през 1924. Когато го попитали защо прави това, той отвърнал : Защото е там. Но ние знаем, че той не винаги е бил там. И го знаем от тази вкаменелост. Намерена е високо в Хималаите, но е останка от същество, живяло само в морето. Тези върхове са на стотици километри от най-близкия океан. Как, за бога, тези морски създания са попаднали на толква високо и сухо място?

Трябва да се върнем 150 милиона години назад. Когато амонитите били най преуспяващите същества в световния океан. Mоретата изглеждали съвсем различно, но тогава не бихме познали и картата на света. Тя ни е по-позната от преди приблизително100 милиона години. Когато парче земя се откъсва от Африка. За да стане Индия. Ако един милион години се равняват на секунда, то ще ни се струва, че Индия препуска през океана. Най-напред нищо не е пречило на пътя й. Но на хоризонта изникнало огромно препятствие. Индия била на път да се сблъска с Азия. Измерено с времето на Земята, това се равнява на верижна катастрофа. Силата на удара изхвърлила завинаги водата от морето. И я запратила към небето. Еверест, К2 и Анапурна са рожби на верижните катастрофи в тази набраздена зона. Те са тук от скоро млади, съвременни планини току що-населени от животни. Те могат и да живеят на върха на света, но стъпват по скали от океанското дъно и имено на тези скали принадлежат морските вкаменелости. Сблъсъкът изобщо не е свършил. Индия все още изтласква планините нагоре. Най-високата планина на света всяка година бива премествана с 2 сантиметъра на север. Нещата доста са се променили от времето, когато Мелъри за пръв път е покорил Еверест. Еверест вече не е там, а на 1 метър встрани ето там.

Прелетяхме през миналото, но времето не свършва в настоящето. Земята все още не е завършена. Да попътуваме, за да видим какво ще се случи.

В малката африканска страна Джибути, една строителна бригада се опитва да се пребори с пукнатина на пътя. Това не е обичайна повреда. Това е пукнатина, която ни помага да надникнем в бъдещето. Това, което те се опитват да закърпят, е началото на най-голямата пукнатина върху лицето на планетата. Тази пукнатина се вижда и от космоса. Тя започва от този малък път в Джибути и се разширява, когато пресича Етиопия и Кения. След това прекосява Танзания и Малави. Свършва в Мозамбик на 6 хил. км оттук. Това е африканската Рифтова долина, която е забележителна не само с размерите си.

Тази дълга, обградена със скали долина, е място, където се събират най-много диви животни в света. Картината е обнадеждаваща. Проблемът е, че бъдещето не изглежда така. Знаем това, защото бригадата по пътно строителство от Джибути, никога не остава без работа в северната част на пукнатината. Всеки път когато я запълнят, тя се появява отново.

Какво разкъсва пътната настилка? Време е да се върнем назад. С 30 милиона години. На половината на времето между днешния ден и изчезването на динозаврите. Светът тогава бил обител на някои странни зверове. В Източна Африка нямало планини, нито вулкани само нежна върволица от хълмове. Но от недрата се заформила сила, която била предопределена да промени Африка завинаги. Голям абцес от разтопени скали се извисил от центъра на земята към небето. От него земната кора на Източна Африка се разпънала до пръсване. Разтопените скали се превърнали в нови панини. И за по-малко от милион години, връх Килиманджаро от нищо се превърнал в най-високия връх в Африка. Дори и днес съществува вулканична активност в долината. Наниз от езера по протежението й се захранват с вода, която идва от горещите скали по-долу. Тя е толкова разяждаща, че само фламингото се шири на воля. Периодичните изригвания са също типични за територията. Тези изригвания са още едно доказателство, че долината продължава да дълбае. Това създава неудобства, но нищо не може да се сравни с това, което предстои.

След около 20 милиона години пукнатината ще бъде толкова широка, че океанът ще нахлуе в нея. Природата на Рифтовата долина ще бъде унищожена и след отцепването на Източна Африка ще възникне ново море. Разполагайки с достатъчно време, нещо нечувано ще подаде грозната си глава. Нещо, което би унищожило всички нас. Може да се случи след хиляда, сто, десет години. Или утре.

Йелоустоун е известен с горещите си извори и гейзери там земната горещина изригва като супер топла вода. Един от тях е известен с точния ритъм на своите изригвания. Верният приятел. Излиза на всеки 90 минути. Това е истинска туристическа атракция забележително природно явление, което върви по разписание. Но може би той не е толкова верен приятел, колкото зловещ наблюдател. Всеки път когато изригва, може да се окаже, че сме на 90 минути от Армагедон.

Йелоустоун седи върху тиктакащ часовник, чиито удари са толкова слаби, че доскоро никой не предполагаше, че съществува. Йелоустоун е разположен от двете страни на най-големия вулкан на света. Той е 70 км в диаметър и потенциалът му е толкова смъртоносен, че пред него Везувий прилича на свещичка. Последните му три изригвания са били толкова силни, че пепелта му е покрила половин Северна Америка. Не изригва често но до днес спазва своя ритъм. Изригва на интервали от 600 хиляди години.

От последното му изригване са минали 620 хиляди години. Така че, ако спазва разписанието си, времето ни е дошло. Никой на планетата не би се спасил от този огромен комин. Той може да задейства верижна реакция - вулканични зими, а за хората - фатални промени на климата.

Ще изригне ли скоро?
Или има друга, невидима бомба, чийто час е дошъл?
Само времето ще покаже.