По стъпките на Александър Велики: през Хиндукуш

Преди 2300 години Александър Велики нападнал Азия. Голямата му цел била завладяването на Персийската империя. Дългият му път се простира от Гърция до равнините на Индия. На петата година от неговия поход Персия паднала и персийският цар бил убит. Александър решил да опустоши огромната им Източна империя и поел към Афганистан.

Кабул, Афганистан. Кабул е кръстопът на древните пътища към Индия и място на бойни действия отпреди две хиляди години. Александър прекарал тук петата зима от своя поход. Наблизо основал нов град - отново с името Александрия. Той направил поредната стъпка, за поставянето на света под гръцка власт. Според неговия учител Аристотел, гърците трябвало да управляват варварите. Гръцки и местни заселници в този град са създали уникалната гръцко-азиатска култура. Но цялото наследство - египетското стъкло, индийската слонова кост и изделията с китайски лак, в музея на Кабул вече са изчезнали. Останалите богатства се пазят в подземието. Културният обмен между Изтока и Запада в този важен период за Афганистан е бил интензивен. През тази зима Александър осъзнал, че източната част на Персийската империя все още не е покорена. Гръцкият историк Ариан пише, че знатният Бес, убиецът на цар Дарий, се провъзгласил за цар на Азия, и събирал своя армия.

Сега той избягал отвъд планините Хиндукуш, убеден че Александър няма да ги прекоси преди стопяването на снега. Александър приел предизвикателството. Той изгорил каруците си след идването в Афганистан. Те забавяли армията и се повреждали, затова войските му прекосили страната пеша или на коне.

Рано през пролетта, Александър поел на път. Пред него се простирала планинската верига Хиндукуш, стигаща до височина от седем хиляди метра. От другата страна го чакал неговият враг Бес. Дотам се стига през три прохода. Бес очаквал, че Александър ще мине през средния проход и засипал пътя, за да попречи на снабдяването на армията. Но Александър бил непредвидим. Той избрал по-дългия път на изток, изкачил се по Паншир на път за прохода Кауах. Тамберлан Велики е минал оттук по пътя си от река Окс до Индия през 1398 година. Но основната трудност, особено през пролетта, бил не теренът, а студът и липсата на храна и провизии. С това трябвало да се справи Александър. Местните хора заровили храната си за зимата, за да не ги ограбят македонците. Хората на Александър трябвало да носят собствени запаси.

Владетелят винаги използвал местни водачи. Ако се справели добре, ги награждавал. Ако го измамели, ги убивал. Армията не е имала проблеми при преминаването на откритите пространства в по-ниските части на Паншир, но през прохода е трябвало да се движат в колона по един и напредвали много бавно, особено през труднопроходими места. Може би колоната е била с дължина петнайсет километра. Може би се е проточвала чак до долината. Това обяснява защо войниците са се забавили цели седемнайсет дни. До идването на Александър, местните хора никога не били виждали чужденци. Ариан пише, че залавянето на Бес се превърнало за владетеля в идея-фикс. През втората седмица от прехода, армията привършила запасите от зърно и започнали да убиват конете си. Но нямало дърво, за да запалят огън и да опекат месото. Яли го сурово. Ариан пише, че го поглъщали заедно със сока на лековито планинско растение.

Войнците били на височина от около 4000 метра, повечето били изтощени и надморската височина причинявала световъртеж. В трудни моменти, Александър окуражавал хората си, обикалял редиците и приповдигал духа им, помагал на падналите да станат, бил неуморен.

Най-високата част от прохода Кауах, която Александър Велики стига е на 4000 метра. Оттук пътят се спуска надолу към Бактрия и Централна Азия. Гърците знаели, че планините Хиндукуш са част от голяма верига, която разделя Азия на две и, че оттук извират повечето от големите реки на Азия. Постижението на Александър Велики е изключително. Ариан пише, че нищо не го е спирало, нищо не го разколебавало. Той се придвижвал независимо от студа и глада, накрая враговете му били ужасени от бързината, с която напредвал. Бес не се виждал никъде. Рискованите действия имали своята цена. Точно под върха, купчина от камъни бележи общия гроб на загиналите гърци. От другата страна на Хиндукуш, в северен Афганистан, те ловели риба в реките. Имало и големи стада добитък. Зърното също било в изобилие. Лесно осигурявали прехраната си.

Александър не срещнал съпротива в Бактрия. Хората в тази част на Бактрия били богати, отглеждали грозде и всякакви плодове. Бил истински рай. Македонците са били като афганците храбри, решителни и набожни. Те имали бурен живот, но умеели да се забавляват, както войниците през цялата история. Бес бягал напред, а Александър го преследвал към река Окс, която разделя Афганистан от Централна Азия.

Ташкурган е първият древен град в Бактрия, в който дошъл Александър след преминаването на Хиндукуш. Дошло лятото и Александър напредвал към река Окс. Пътят минавал през пусти земи, през движещи се пясъци. Но гърците нямали достатъчно вода, освен това загубили пътя си. Лагерували сред пясъците две нощи и останали без вода. Тогава направили голяма грешка отворили запасите с вино, друго за пиене нямало. Виното ги ободрило за момент, но последствията били ужасни. Елитът на армията бил силно обезводнен, войниците се препъвали през пясъчните дюни в опит да намерят река Окс. Когато гърците стигнали реката, всички се втурнали към бреговете, за да пият. Много от тях умрели от изпитото количество речна вода, която очевидно не е била много хубава.

В отчаянието си Бес изгорил лодките по реката. Но Александър направил салове от платнища натъпкани със слама и войските му преминали на другия бряг за пет дни. Бес не можел да се скрие никъде. Независимо от жегата, армията на Александър напредвала неумолимо. Тогава станало нещо странно. Александър се отбил в малко градче по пътя си. За свое учудване чул, че хората говорели гръцки и при разходките си, Александър и войниците му, забелязали лица с гръцки черти на местния пазар. Хората от града разказали интересна история. Техните прародители били гърци от егейския бряг на Турция. Сега те говорели два езика, като съхранили и гръцките обичаи. Но те имали ужасна тайна. Предците им били свързани с жреците от храма в Дидима, които преди 150 години помогнали на персите във войната срещу Гърция, за която Александър се заклел да отмъсти.

На другата сутрин владетелят влязъл през портите, за да потърси гостоприемството им. Но през нощта гръцката армия обградила града и по даден сигнал атакували с намерението да избият всички жители. Жителите не подозирали нищо. Гърците изтрили града от лицето на земята, разрушили сградите, дори изсекли дърветата и свещените гори, за да не останат никакви следи. Хроникьорът Калистен положил много усилия, за да оправдае тази сеч все пак целта на похода на Александър била да накаже персийските злодеи. Ариан мълчи по този въпрос, той знаел, че и с каквито думи да го наречеш, военното престъпление си остава такова.

Александър разбрал, че Бес губи поддръжници пред светкавичното настъпление на македонските сили. Той изпратил военначалника си Птолемей, за да арестува Бес. И тогава решил, че и последната съпротива на Персийската империя е вече задушена. Птолемей бързо препуснал напред към Самарканд с малка кавалерийска част. За четири дни той изминал много път. Това станало в най-големите летни жеги. Хората на Бес били ужасени и предали царя си на гърците. Когато Александър пристигнал, намерил Бес край пътя, гол, унизен, с дървен кучешки нашийник. Краят му бил жесток отрязали носа и ушите му и го изпратили в Персия, за да го набият на колове персийското наказание за предатели.

Александър продължил към реката Сир Дария най-външния предел на Персийската империя. Тук той основал град, който нарекъл Александрия Накрай Света. Днес на негово място се намира град Коджент в Таджикистан.

Александър смятал, че е достигнал северните предели на света: отвъд Сир Дария се простирали пусти равнини и достигали до океана, който обграждал земята. Не виждал смисъл да продължава. За да отбележи това място, владетелят построил храмове на любимия си бог Дионис. Гръцките завоеватели са се чувствали уютно тук. На пазара се предлагали маслини и смокини. Александър изказал надеждата, че един ден градът ще бъде богат и прочут. Може би е запомнил думите на учителя си Аристотел, че цивилизацията ще се развива от търговията в градовете.

Това е един от двайсетте града, които Александър основал между Европа и Индия. Из империята препускали вестоносци на коне или на бързи камили. Войниците получавали писма от дома, доставяли им медицински средства. Александър дори получавал любимите си книги и пресни плодове от Гърция. Но местните хора не искали да приемат идеята за световно господство на гърците. Същото лято хората от Бактрия се събрали, согдианците също вдигнали въстание. От близо 2000 години те развъждали най-чистокръвните коне в Азия. И те започнали война, за която Александър не бил готов. Не се сражавали, просто убивали и бягали.

В кървава битка ранили Александър в главата и гърлото той не можел да говори и временно загубил зрението си. Станало и по-лошо македонската пехота била избита близо до Самарканд. Това било първото поражение през последните трийсет години. В лагера си край реката Сир Дария, владетелят лежал осакатен, без надеждата да продължи. Александър бил може би в най-лошия момент на своята кариера, враговете му го обградили, той страдал от раната в крака си, бил недохранен, разболял се от дизентерия, раната на гърлото му не заздравявала. Едва говорел, дори хората близо до него не можели да го чуят. Не можел да стои до строя, не можел да язди кон или да окуражава армията си. Но той решил да действа. Прекосил реката и постигнал изумителна победа. Състоянието му обаче било толкова лошо, че трябвало да го приберат на носилка. Той започнал най-трудната си война. Прекарал зимата в Балх. През пролетта тръгнал с петдесетхилядна армия и сеел смърт и разрушение из Централна Азия. Разделил армията на пет части, които плъзнали по речните долини на Таджикистан и убивали всичко живо по пътя си, почти до границата с Китай.

През есента частите се събрали в Самарканд най-прочутият град по Пътя на коприната. По времето на Александър той бил най-големият в Согдиана, днешен Узбекистан.
През септември тук станал инцидент, съдбовен за живота на Александър. Една вечер Александър организирал празненство. Сред гостите бил неговият ветеран Клейтос водач на кавалерията. Клейтос бил от поколението на Филип и спасил живота на Александър в по-ранната му младост. Всички се напили и започнали кавги. Александър се оплаквал от отношението на баща му към него и за ревността между двамата доста фройдистка тема. Баща ми никога не признаваше заслугите ми в своите победи, казал той, той развиваше чувството ми за мъст. Старият Клейтос станал и отривисто защитил Филип. Казал: Всичките ти постижения се базират на това, което е постигнал баща ти, той е постигнал много повече от теб, при това се е бил с мъже, а не с жени. Александър, който бил сравнително спокоен, избухнал в ярост, замерял Клейтос с плодове, опитал се да го прониже с копие и извикал хора от Кралския ескорт.

Приятелите на Александър хванали Клейтос и го издърпали навън. Всички мислели, че скандалът е свършил, но Клейтос се върнал. Ето ме, Александър, казал той. Кралят грабнал копие и го пронизал. Всичко било в кръв, Александър се свлякъл върху тялото на Клейтос и горчивите му сълзи намокрили стария воин.

Според някои Клейтос си получил заслуженото. Владетелят забранил свободата на словото. Всички около Александър изпитвали страх. Той бил жесток човек, за когото човешкия живот нямал тежест. Меланхолията му стигнала до лудост.

Александър не бил потушил бунта в Централна Азия, бунтовниците се укривали в планините на Таджикско-Узбекската граница. Те взели със себе си жените и децата и потърсили убежище на непристъпния връх наречен Согдианската скала.

Местните хора разполагат с ръкопис, разказващ легендата за Александър. Според нея кралят дошъл в близост до крепостта на Согдиана. Планината Хазрат-и-Султан се намира в самото сърце на древна Согдиана. Нейният връх носи името Согдианска скала. Височината на планината е пет хиляди метра. Последните триста метра образуват отвесна скала, бунтовниците са мислели, че са в безопасност. Александър щял да отмени превземането на върха, но бунтовниците изпратили свой пратеник, който така вбесил Александър, че той решил да щурмува. Владетелят призовал бунтовниците да се предадат, но в отговор пратеникът казал: Намери си войници с крила, другите не представляват заплаха за нас.

Александър си избрал опитни катерачи, триста души излезли пред строя бивши македонски говедари от планините. Те взели въжета, направили куки от металните колчета на шатрите. Хората на Александър се катерели нощем по задния склон, за да не бъдат забелязани. От другата страна тесен път водел до пролом, който бил строго охраняван. Трийсет и двама от катерачите на Александър загинали на скалите.

На следната сутрин хората на Александър се появили над горния хребет и развели знамена. Ариан пише, че варварите били изумени. Те смятали, че това е невъзможно. Пратеникът на Александър изтичал до предните им позиции и предал думите на владетеля: Да бяхте се предали, сами виждате, че намерих войници с крила. Бунтовниците се предали веднага.

Историята е запомнена като доказателство за свръхчовешките възможности на Александър. Но в историята следва невероятен обрат. Мирът бил постигнат за първи път не с война, а с любов. Поне така разказват гърците. Една вечер согдиански владетел организирал бляскаво празненство. Това бил Оксиарт, стар враг на Александър. Пиршеството било в типично варварски стил, според гърците. На този пир присъствала красивата дъщеря на владетеля, Роксана - Малката звезда. Тя била пленена на Согдианската скала. Сега танцувала с други момичета пред краля. Ариан пише, че Александър се влюбил от пръв поглед в нея и със същата импулсивност, с която убил Клейтос, Александър поискал ръката на Роксана. С меча си разрязал хляба обичай, с който узбеките отбелязват годежа и днес. Той бил на двайсет и девет, а тя на около петнайсет години. Приятелите му били меко казано поразени. Той и преди имал връзка с жена, но най-голяма интимност физическа и емоционална споделял с мъже. И като капак на всичко, наредил на свои пълководци също да се оженят за местни девойки.

Дали е изпитвал любов? Или е направил хитър политически ход? Кой може да каже? Александър се венчал за Роксана и с това затвърдил завоеванията си в Централна Азия. Той се завърнал с невестата си в Балх, в Северен Афганистан и се подготвил за похода си към Индия.

Александър раздвижил Централна Азия и през следващите 1000 години Балх останал основен кръстопът по Пътя на коприната, водещ към Китай. Когато арабите пристигнали тук през седми век, нарекли Балх Майката на градовете. Но съдбата отново се намесила в живота на Александър. В Балх, кралят обявил, че иска да го почитат като персийски бог. Ветераните му за първи път организирали сериозен заговор срещу Александър. Неговите пажове решили да го убият. Те били предадени и измъчвани до смърт. Но раздорите по повод божествения произход на Александър достигнали връхна точка със скандал между него и човека, който помогнал за създаването на името му племенникът на Аристотел, Калистен. Последният разрив между двамата става край крепостта на Балх. След размяна на гневни епитети, Калистен цитирал два или три пъти стих от любимата книга на Александър Илиада. Стихът бил следният: А Патрокъл те превъзхождаше във всичко, ала смъртта не пощади и него. С други думи: Не си никакъв бог, Александър. Реакцията на краля била предсказуема. Той използвал заговора като претекст, заповядал да арестуват Калистен и да го разпънат на кръст. От всички злини на Александър, тази оставила най-голяма горчивина. Всички знаели, че Калистен е невинен, но въпреки това бил убит без съд. Това била жестокост на тиранин и както казал Аристотел, никой не може да търпи този гнет.

Постиженията на Александър надхвърляли и най-смелите му мечти. Никой не оспорвал могъществото му, но имало съмнения дали хората му ще го последват напред към неизвестното.