По стъпките на Александър Велики: накрай света

Преди 2300 години Александър Велики нападнал Азия. Целта му била завладяването на Персийската империя. На осмата година от тази война Александър покорил народите от Централна Азия и отправил поглед към Индия. Той поел към мястото, за което мислел, че е краят на света.

Афганистан, северозападната граница с Пакистан при прохода Кайбер. През пролетта на 326-а година преди Христа изумените местни жители са видели преминаването на шейсетхилядната гръцка армия през планинските хълмове.

Стратегическата важност на Кайбер не се е променила от самото начало на историята. Това винаги е бил пътят на армиите към Индия. Същата пролет македонците преминали по него и навлезли в екзотичен и мистериозен свят. В онези дни - хиляда години преди идването на Исляма - Индия започвала от река Инд, от която произлиза и самото й име. За гърците, индусите били хора, обгърнати от тайнственост - те имали възможно най-странни обичаи. За Александър предизвикателството било неустоимо. Той бил вече двайсет и деветгодишен, твърд и жилав човек, привикнал с несгодите, желязната му физика все още се справяла с раните, с маларията, с периодите на алкохолен запой и сексуални ексцесии. Минавайки през тези места, Александър си спомнил думите на Аристотел, че тук е възможно да се види края на света и Големия океан, който според гърците обграждал сушата. Македонският пълководец разбрал, че тази представа е погрешна, пред него се открила огромна и гъсто населена страна. Той искал да я проучи. Въпросът вече не бил кога ще спре, а докъде може да стигне.

Александър решил да раздели армията си на две. Основната част от силите му поели на юг през Пешавар към река Инд. Той минал от север, може би с целта да изследва района. Тук се развило интересно събитие от живота на владетеля. Калашите, черните езичници от Хиндукуш, малко островче в морето на Исляма, вярвали в древногръцките богове и езикът им имал далечно сходство с гръцкия. Хората посрещнали топло Александър и му разказали невероятна история. Те също почитали гръцкия бог на екстаза Дионис. Владетелят отново улучил право в целта. От малък Александър слушал истории за бог Дионис, как той се родил далеч на изток. Местните хора го завели да принесе жертва на самата планина, където се родил този бог. За Александър това бил недвусмислен знак. Бог Дионис бил тук. Александър си сложил венец от бръшлян, пил от виното им, танцувал за Дионис, както танцувала майка му.

Днешните потомци на калашите твърдят, че част от гърците останали на острова под командването на пълководеца Шалакшах и се оженили за местни девойки. Александър поел по долината на река Инд. Местните хора панически бягали на изток. Те потърсили убежище в скалите, високо над долината на Инд, място, което гърците наричали Аорнос. Според тях планината била непревземаема, казали им, че дори Херкулес не могъл да я завладее, докато обикалял по земята и вършел своите чудеса. Днес планината са нарича Пир Сар. Една-единствена пътека водела нагоре по западния склон. На Пир Сар Александър е надминал дори самият себе си.

Преходът бил ужасен за хората на Александър. Пътували нощем, в деретата имало още сняг. Според гърците, местен гид водел разузнавачите им и те се изкачили по тайна пътека. На височина от 3000 метра, се намирал самият хребет на Пир Сар, на север се виждали снежните върхове на Каракорум. Войниците открили, че пътят им е пресечен от пролом и колкото и лудо да звучи, Александър дал заповед да се построи мост. Пропастта, над която трябвало да построят съоръжението, била широка 400 метра. Разказва се, че работили седем дни и седем нощи на смени. За една седмица построили моста и започнали да обстрелват индусите с катапулти. Непристъпното убежище било завладяно. Индусите се опитали да се предадат. Но войниците на Александър ги изклали или ги блъскали от скалите. На върха владетелят издигнал светилище на Атина - богинята на победата. Като отправил поглед към Покрива на света, Александър си дал сметка, че е надминал дори Херкулес. Над река Инд гръцките инженери построили огромен мост от лодки, по който можели да преминат. Преходът им отнел около седем дни. Александър спрял край древния град Таксила, тук основали нов гръцки град - първия на субконтинента. Това било образцово място за нови заселници, изолирано от глъчката в съседния град. Векове по-късно, тук все още говорели гръцки. По пазарищата все още могат да се видят монети с лика на наследниците на Александър - гръцки махараджи управлявали при гръцки суверенитет.

Това била срещата на две велики цивилизации. Той се отправил на юг и поел към Големите планини. Това бил древният път към Индия. След преминаването на Големите планини се открива невероятна гледка - реката Джелум, първата от петте големи реки в Пенджаб. Отвъд нея индийските равнини се простират чак до Великия Ганг - сърцето на индийската цивилизация.

За гръцките войски и началството им това е бил върховен момент. След хилядите изминати километри те се втурвали в пълната неизвестност. Отвъд реката местен индийски раджа струпал войските си. Армията му била с двеста бойни слона и той бил решен да спре настъплението. По някакъв начин Александър успял тайно да премине реката. Той искал да задържи врага пред себе си и после да пресече реката нагоре по течението - обходна маневра, правена през цялата история - от Наполеоновите войни, до операция Пустинна буря.

Според Ариан, Александър построил специални лодки - с 30 чифта гребла, разполагал е с голям брой от тях и превозът не е бил особено труден. Кавалерията преминала на предварително направени салове. Нощта е била непрогледна, валял дъжд и реката преливала.

Битката се провела край малкото село Сикандапур. Индийците били изненадани и нямали шансове срещу една от най-силните армии в историята. Индийската войска била пометена, но местният раджа се предал. Александър бил така впечатлен от храбростта му, че му върнал владенията. Той станал негов съюзник.

Походът продължил в средата на лятото, по време на мусонните дъждове. Влагата, тежкият задух и комарите измъчвали гръцките войски. Битките не спирали, броят на жертвите растял. Александър си определил среща със съдбата при бреговете на река Беас. Той пристигнал тук през септември. Това е кръстопът на древните пътища през Северна Индия. Александър си мислел, че е достигнал края на света. Според учителя му Аристотел, Индия била малък полуостров, който се вдавал в Големия океан. Александър предполагал, че не им остава още много. Но тук, край реката, Александър разпитал местните хора и получил нова и неочаквана информация. Краят на света не бил близо на две или три седмици път имало много голяма река на име Ганг. И огромно царство с безчислена армия и хиляди бойни слонове. Разбира се, Александър е настоявал да продължат. Но след осем години и след двайсет и седем хиляди километра, в настроенията настъпил обрат. Кралят ги накарал да направят последно усилие, но думите му били посрещнати с мълчание. Никой не дръзнал да проговори, всички били наплашени. Един от старите военачалници събрал смелост. Царю, казал той, вие казахте, че никога не ще бъдете диктатор, казахте, че ще изслушвате мненията ни. Царю, под ваше командване ние направихме чудеса, но волята на боговете не може да се приема за даденост. Дойде време да ограничим стремежите си.

Александър стигнал до повратна точка в живота си, от този момент той се превърнал в легенда. Кралят бил извън себе си от ярост. Общото настроение го накарало да потърси знак от боговете. Войниците чакали решението му с безпокойство. Поличбите били лоши. Александър приел волята на боговете и се съгласил да се върнат. Преди да се върне, той построил светилища на боговете, които му помогнали дотук. Дионис, Аполон и Херкулес. Оставил надпис: Александър спря тук. На река Джелум той наредил да построят флотилия, с която да се спуснат до океана по река Инд. Александър отплавал в средата на ноември. Основната част от армията вървяла успоредно с него по брега. Отплавали под звука на фанфари, индийците ги следвали с изумление. През есента Роксана родила момче, кралят най-после създал потомство. Но детето умряло и го погребали край бреговете на река Джелум. Как се е почувствал Александър? Дали го е приел като поличба? Знаем само, че отново се впуснал да воюва. Пътуването по Инд продължило седем месеца.

Те преминавали покрай велики царства и древни градове. По целия си път през Пакистан, Александър срещал ожесточена съпротива, която го изненадала.

На Нова година Александър атакувал голям град в южен Пенджаб. Това е днешният град Мултан в североизточен Пакистан. Според легендата, армията на Александър пробива защитата на града при Кървавата кула. Гръцката армия е била от външната страна на стените.

Според Александър, бойният дух в армията не бил висок. Той облегнал на стената стълба и сам се изкачил по нея. Следвали го само трима мъже. Двама лични телохранители, един от тях носел свещения щит от Троя. Третият бил подофицерът Авреас. Александър вдигнал щита над главата си и тръгнал нагоре. След като четиримата се изкачили, стълбата се счупила под тежестта на другите войници и те останали сами. Александър клекнал до стената и се прикривал зад щита си. Останалите трима били с него. В този момент индийците ги обградили и те трябвало да се оправят сами. Той скочил напред към крепостта, оставил армията зад себе си, защитниците на града го нападнали, той хвърлял камъни по тях и се отбранявал с меча си. Армията изпаднала в паника и се опитала да влезе в града. Александър бил улучен от стрела, която влязла през процеп в бронята му и пронизала белия му дроб. Той паднал на земята в кръв, телохранителят му Перкастрос грабнал свещения щит от Троя и се опитал да отблъсне индийците. Лекарите бързо пренесли тялото на Александър в лагера. Войниците били ужасени, те се опасявали, че след смъртта на Александър никога няма да видят своята родина. Изпаднали в ярост и избили всички хора в града. Хирургът на владетеля се подготвил за операция. Страданията на Александър сигурно биха спрели и вол. Имал рани в прасеца и бедрото, камък от катапулт го улучил в рамото. Но раната в белия му дроб била най-сериозната.

Цяла седмица животът на Александър висял на косъм. Пътуването по Инд продължило от ноември до следващото лято и през цялото време се водели битки. Александър основал нов град там, където притоците на Инд се събират. През юли те достигнали делтата на Инд. Флотилията изследвала ръкавите на делтата и пътуването е описано от Моник Кервран.

Накрая Александър построил светилища в Индия, както сторил в Централна Азия и в Пенджаб. Той ги издигнал на малък остров в морето. Островът не е открит, но насред равнината на делтата има възвишение, което тогава също било остров.

Това вероятно е последното място в Индия, на което застанал Александър. Оттук той отправил поглед към морето и видял флотилията, която отпътувала към залязващото слънце. Според плановете за връщане, армията трябвало да пътува едновременно по суша и море. Дневникът на адмирал Неарх е запазен и след 2000 години все още можем да вървим по неговия път.

През октомври Александър продължил своя път по суша. Армията му наброявала сто хиляди души, съпровождали я многолюдни тълпи. Пътят минавал през ужасната пустиня Махран.

Тази област е известна с внезапните наводнения през есента, времето, когато Александър минал оттук. Местните хора казват, че е възможно цели села да изчезнат под водата. Това се случило и с Александър: една вечер лагерували в коритото на една река и придошлата вода убила много хора. Станало и по-лошо. Александър стигнал до Турбат - древна крепост по пътя за Иран. Очевидно той е останал там. Градът е ислямски. Това е плодороден оазис. От Турбат главният път към Иран тръгва на запад през долината. Но Александър не тръгнал в тази посока. Той променил маршрута и свърнал на юг към морето - разстоянието е само сто и шейсет километра, но местността е изключително пуста. Гърците минавали край бедни селища с местни хора, които те наричали рибояди. Те живеели в оскъдица и не могли да им осигурят нищо. Сигурно е, че гърците са изпаднали в беда преди да стигнат до морето. Той решил да продължи пътя си по брега. Пътуването на македонците скоро се превърнало в кошмар. Гърците стигнали до област с големи пясъчни дюни и Ариан пише, че войниците затъвали в пясъка като в неутъпкан сняг. Конете и мулетата не могли да се справят. Пътували и нощем, без никаква вода, на сутринта изоставяли болните, изтощените и умиращите от жажда. За първи път през живота си Александър се почувствал победен.

Кралят бил ужасен от тази пустиня, казва географът Страбо. Според някои източници, оцеляла само една четвърт от армията, но никога няма да узнаем истината. Въпреки отчаяното положение, Александър все още показвал твърдия си характер. Той водел армията си пеш, правел го, за да окуражава войниците. Всички загивали от жажда, войници открили малко вода в пресъхнало речно корито и му я занесли в един шлем. Пред цялата армия той излял водата върху пясъка. Щом нямало вода за тях и той не искал да пие. Гърците повтарят тази история като доказателство за благородния му нрав. Истината е, че те са го обичали, освен това искали да ги заведе у дома, те също му били необходими, за да продължи да бъде Александър. След шейсет дни прекосили пустинята. През пролетта пристигнали в Персеполис, откъдето преди седем години поели на изток. Александър обиколил двореца на персийските владетели, изгорен по негова заповед. Той съжалил за стореното. Все пак той бил кралят сега. Носел тиарата и одеждите на персийски владетел. Той не можел да бъде само завоевател, влюбен в славата си. Трябвало да управлява най-голямата империя в историята. Иран станал център на неговата вселена. Той имал планове за покоряването на Запада, но съдбата и волята на боговете не били на негова страна. Тук, след голямо пиршество, умрял неговият най-скъп приятел Хефастион. Александър изпитвал ужасна мъка. Другите ме обичаха, защото съм крал, казал той, Хефастион обичаше самия мен. По тържищата плъзнали слухове. Говорило се за отрова. Казвали, че и на краля дните са преброени, че поличбите били лоши и той нямал цели пред себе си. Разказвачите в Иран все още разпространяват тази легенда. Александър покорил Изтока, Запада, Юга и Севера. Един ден той се погледнал в огледалото и видял, че косата му е бяла.

През последната си пролет той се върнал в Ирак. Страхувал се от поличбите и треперел, докато гадателите се взирали в полета на птиците. Те му казали следното: Никога не влизай във Вавилон. Досега той винаги се вслушвал в боговете. Но този път ги пренебрегнал. Край бреговете на Ефрат, след тежко пиянство, кралят се разболял. Раните, алкохолът и мъката си казали думата.

Представете си: страдащ от клаустрофобия крал, който гледа към Висящите градини и ленивото течение на реката. Тези последни дни са отразени от един дневник - това са едни от най-драматичните записки в историята. Това са сведения за последните дни на краля. Текстът е преписан дума по дума от кралските дневници. На 29-и май той спал в банята и имал силна треска. На следващия ден играл на зарове. На 31-ви се къпал и лежал в банята, където изслушал доклада на адмирал Неарх за връщането на флотилията от Индия. На 1-ви юни треската му се засилила, получил гърчове и през следващия ден състоянието му останало същото. На 5-и юни го преместили от другата страна на реката. Там поспал малко, но треската му не отслабнала. Македонските ветерани решили, че е мъртъв и влезли в двореца, за да го видят за последен път. Той лежал безмълвен, докато войниците се изреждали пред него, с мъка надигал глава, за да удостои с поглед всеки поотделно. На 10-и юни привечер, той издъхнал.

Цар Александър спечели целия свят, но погуби душата си, се пее в една от песните за Александър Велики. Пътят му към абсолютната слава бил пресечен и оттогава Александър живял с усещането за поражение. Герой, полетял твърде близо до слънцето, от което крилете му изгорели. Но днес присъдата на историята е по-различна. Мъж, погубен от самотата и лудостта на абсолютната власт. Дали трябва да приемаме кариерата на Александър като вид самоунищожение? Злото, което причиняват военнолюбците на нашето време, ни кара да отхвърлим идеалите на Александър. Но Александър е бил човек на своето време, не на нашето. Той е вярвал в боговете и приемал критериите им за добро и зло. Ако беше жив сега, той щеше да каже с целия трагизъм на героя: Нека боговете бъдат мои съдници, в знаците, които получих от тях, те не ме излъгаха никога.