Тайният живот на Мона Лиза

През 1503-та година Леонардо да Винчи започва портрета на флорентинска дама. Личен проект, който става най-обсебващото занимание в кариерата му. Той работи по картината десет години и не се отделя от нея до смъртта си. Тя е известна като Мона Лиза и е най-прочутото изображение в историята на изкуството.

Добрият художник трябва да изобрази две неща физическата външност на модела си и неговите мисли и духовни състояния. Постигането на първото е лесно, но на второто е много трудно, споделя Леонардо.

Това е историята на най-великото произведение създадено от човешка ръка, живописна творба, която не е възможно да бъде оценена. В парижкия музей Лувър, картината е заведена под номер 779 и представлява портрет на неизвестна италианка, която леко се усмихва. Името й Мона Лиза чисто и просто означава госпожица Лиза. Въпреки това от самото си създаване, тя интригува и преследва умовете на ценителите. Но коя е тази загадъчна дама и какво я е превърнало в такава знаменитост? Какво се крие зад усмивката й?

Подобно на холивудска звезда, Мона Лиза има своите телохранители и се съхранява при специални условия. Тя живее в бетонна кутия с циркулиращ, овлажнен въздух и с бронирано стъкло отпред. Но това не пречи повече от шест милиона туристи да се спират пред нея всяка година. Каква е тайната на очарованието й? Защо този портрет е завладял до такава степен въображението на хората през последните петстотин години?

Това е най-прочутият портрет по простата причина, че той фокусира в себе си целия живот на художника. Леонардо е искал да създаде не просто физически типаж, а е изследвал душата на изобразената жена. Когато застанем пред Мона Лиза усещаме духовния живот на нейния субект. Тя вълнува младите, както и възрастните, вълнува всички ни и не ни напуска когато излезем от музея. Преследва ни години след това.

Крале, императори и президенти са изразявали почитта си към нея. През 1962 година тя е представена в Америка и Джон Кенеди я провъзгласява за абсолютен символ на западната цивилизация.

Тя е експлоатирана и репродуцирана в много различни форми и лесно забравяме, че някога е била жена от плът и кръв. Образът й е запечатан в един миг и е обезсмъртен от ръката на художника.

За да се стигне до изчистения вариант на картината, която познаваме днес, са били нужни много преработки и промени. През 1503 година, Мона Лиза е била нарисувана от Леонардо на дъска от топола. В онези дни художниците са рисували върху дърво. В Южна Европа използвали топола, а в Северна Европа - дъб. Това парче дърво се е превърнало в шедьовър. Първо са рисували с креда. Почти сигурно е, че Леонардо е използвал креда или нещо друго, за да очертае образа, да нанесе компонентите на портрета и да изясни намеренията си. Рисунката се прехвърляла на дървото с процес наречен избождане. Малките линии се свързвали от червена разредена боя. Живописта превъзхожда музиката, защото не е тъй мимолетна като нея. Тя дава непреходност на изображението, въпреки че то е заключено в две измерения. Тя отразява нетрайната красота на смъртните и я дарява с неизменност, която превъзхожда природните творения. Те са просто роби на времето, но дори когато смъртта разруши първообраза, живописта запазва божествената му красота в един-единствен миг, пише Леонардо да Винчи.

За Мона Лиза се споменава само веднъж през живота на Леонардо на 250 километра от Париж в градчето Амбоаз, лежащо в долината на Лоара. Леонардо се преселил тук в края на живота си по покана на крал Франсоа Първи. Кралят му предложил чудесна къща. На 10 октомври 1517 година, кардиналът на Арагона дошъл да поднесе почитанията си на великия художник. Той и секретарят му били разведени из ателието. Секретарят записва следните впечатления:

Леонардо показа на кардинала три картини. Едната беше портрет на флорентинска жена рисувана по поръчка на Джулиано Медичи. Тя беше самото съвършенство. Видях я със собствените си очи.

През 1530 година Мона Лиза намира мястото си в кралската колекция. За нещастие крал Франсоа решил, че стените на неговите бани са идеалното място за нея. Тя била там много години и според днешните експерти, изпаренията са главна причина за пукнатините в тънкия слой боя. От банята към спалнята. Кралят притежавал и любопитен гол вариант на Мона Лиза наречен Мона Вана. Каква е връзката с шедьовъра на Леонардо?

По всяка вероятност Мона Вана е дело на Леонардовия ученик Салай. Мона Лиза останала в колекциите на френските крале докато хората решили, че вече не искат монархия. От началото на Френската революция, хиляди аристократи загинали на гилотината. Скоро самият крал Луи 16 и съпругата му Мария Антоанета били екзекутирани. Кралската колекция била разграбена и Лувъра бил обявен за народен музей. Тогава Мона Лиза била изложена публично за първи път. Когато Наполеон Първи идва на власт и става император на Франция, веднага сваля Мона Лиза от музея и я поставя в спалнята си в Тюйлери. Той я задържал там около десет години и я наричал мадам Лиза. Преклонението му пред Леонардо проличава и когато нахлува в Италия и открива рисунките и бележниците му. Той пренася всичко във Франция. Бонапарт твърдял, че всички гении са французи, без значение каква е родната им страна.

Сред падането на Наполеон, Мона Лиза се завръща в Лувъра и започва живота си на голяма туристическа атракция във френската столица. Сто години по-късно, на 21 август 1911 година, в ранните часове на утрото тя става главен герой в криминална история с политически привкус. Картината е открадната. Известно време посетителите се трупали пред празната стена, на която се намирала Мона Лиза. Кражбата е отразена от цялата световна преса и полицията организира мащабна операция. Сред призованите на разпит е и авангардният испански художник Пабло Пикасо.

Но по това време Мона Лиза е вече далеч. На 11 ноември 1913 година, флорентинският антиквар Алфредо Джери получава писмо, с което му предлагат Мона Лиза. Цената е половин милион лири, около един милион лири стерлинги по днешен курс. Писмото е с подпис Леонардо. Месец по-късно загадъчният Леонардо уговаря среща със синьор Джери в хотела си на Виа Панцани. Джери вика Джовани Поги, познавач на Леонардо и директор на музея Уфици. Двамата се качват на втория етаж в хотела, където е стаята на човека. Синьор Джери твърди, че следващите събития били най-вълнуващите мигове от живота му.

Първо видяхме само куп стари дрехи, но забелязахме, че куфара е с двойно дъно. Веднага щом я видяхме, разбрахме,че това е картината на Леонардо да Винчи, разказва синьор Джери.

От Лувъра искат Поги да потърси белег от обратната страна на дървената плоскост и той го открива. Това потвърждава автентичността на Мона Лиза. Усмивката на Мона Лиза отново радва цяла Флоренция!

Крадецът с псевдоним Леонардо също е флорентинец, безработен бояджия, чието истинско име е Винченцо Перуджа. Той твърдял, че е патриот и е откраднал Мона Лиза само, за да я върне в родината й.

Италианското правителството било под натиск от надигащата се вълна национализъм. Леонардо е италианец, Мона Лиза е италианка. Картината била показана в Рим, във Флоренция и Милано и хората се трупали пред нея.

За съжаление французите си искат картината.

Връщат Мона Лиза в Париж с влак и на гарата я посреща огромна тълпа почитатели. След това тя е изложена за три дни и хората отново се тълпят. И други картини изчезнали, но мащабът на отзивите при Мона Лиза бил безпрецедентен. Определено причината била в Мона Лиза, но Леонардо също криел немалка загадка.

Историята на Мона Лиза започва през 1503 година. Леонардо се завръща във Флоренция след седемнайсетгодишен престой в Милано, но за него в града не е безопасно както преди. Работодателят му е пленен от нахлулата френска армия. По това време той е погълнат от изобретенията и научните си експерименти и отдавна не рисувал. Когато идва да живее във флорентински манастир монасите очаквали, че ще нарисува картини в замяна на получената храна и подслон. Но както отбелязва отец Пиетро Леонардо бил силно отегчен от четката. През 1503 година станало нещо, което му върнало интереса към живописта. В ателието му пристигнала жена, за да я нарисува и Леонардо се съгласил. Той започнал работа по портрета, който го преследвал до края на дните му. Какво го е принудило да промени решението си? Защо е приел тази поръчка, след като откланял поръчки на най-богагите и влиятелни хора?

Забележителното в случая с Леонардо и особено когато го сравним с последователите му е, че той работел само за себе си и правел това, което го интересува. Искал да задоволи любопитството си и естетичните си нужди. А покровителите му били своего рода упълномощители. И много често причина за неудобства.

Покровителите първо те ласкаят, после ти възлагат непосилна работа и накрая те обвиняват, споделя Леонардо.

Поръчителите искат портретите им да носят максимална прилика. В случая с Мона Лиза Леонардо умишлено избегнал дори това основно изискване. Другите портрети на Леонардо съдържали неща, които идентифицирали модела. В невероятния портрет на Сесилия Гаралани, тя държи хермелин, който е подарък от любовника й Лудовико Сфорца. Но при Мона Лиза той не оставил подобен знак, в записките си също не е споменал нищо. Тя е просто една загадъчна жена, зад която се вижда пейзаж. Леонардо не е искал да разкрива самоличността й, но тайната му е вдъхновила едно от най-големите изследвания в историята на изкуството разкриването на самоличността на Мона Лиза.

Но не липсват и други възможности. Посетителите на Леонардо през 1517 година помислили, че моделът е Изабела Гуаланда, екзотичната любовница на неговия покровител Джулиано Медичи. Според друга теория това е херцогинята Констанца д`Авалос. В италианска поема се споменава, че тя позира на художник с името Винчи. Има и трета кандидатка, Лиза Герадини, именувана така от биографа на Леонардо, Джорджо Вазари. Тази неизвестност продължава с векове докато изникват важни доказателства в миланския държавен архив, а именно инвентар, описващ имуществото на Джан Джакомо Капроти, който е убит през 1525 година. Ние познаваме Джан Джакомо като Салай или малкия дявол. Той е дългогодишен компаньон и помощник на Леонардо. Инвентарът включва доста картини, но виждаме едно зачертано име Ла Конда, което е заменено с Ла Джоконда. Ла Джоконда или усмихващата се е името придобито след брака на Лиза Герадини - моделът на Леонардо. Според този документ, Леонардо е оставил шедьовъра на Салай и Лиза дел Джокондо наистина е Мона Лиза.

Лиза живеела във Виа дела Стуфа със съпруга си Франческо, преуспяващ търговец на сребро. Тя е дъщеря на едър земевладелец, омъжила се на 16 години и станала третата съпруга на Франческо. Какво е нейното значение за Леонардо може би няма да разберем никога. Но ако това е портрет на уважавана жена от средната класа, той е удивително странен. Портретите по онова време отразявали света на мъжа, в който жените били представяни като скромни, чисти и добродетелни същества. През 16 век хората излагали на показ скъпите си дрехи и бижута, защото всичко се свеждало до външния вид. Но при Мона Лиза Леонардо решава да изостави тези правила. Роклята й не е връх на тогавашната мода, а семпла, трансцендентна дреха. Лиза е омъжена, но не носи венчална халка. Липсват бижута и всякакви аксесоари освен златният ширит на шията й. Дори спуснатата й коса би се приела като знак за лек морал, с чувствено разпилените си кичури. В позата й се крие друго голямо новаторство.

Ренесансовите портрети най-често се рисували в профил. Но Леонардо сякаш е повикал Лиза. Сякаш я е повикал и тя се е обърнала към него, към нас, а торсът й е обърнат в друга посока. Това е като снимка, един запечатан миг. Леонардо го е направил и така е въвел в портретната живопис нещо, което дотогава е съществувало само в скулптурата. Постижението му е толкова голямо, че Рафаело и останалите започнали да го имитират. Наистина днес когато застанем пред фотограф той ни казва да не гледаме точно в обектива, а леко да отместим очи. После ще опита да разбие статичността на позата и така без да знае ще повтори великото откритие на Леонардо.

Но дали Мона Лиза ни гледа или гледа през нас? Дали гледа зад нас, над раменете ни към нещо, което не можем да видим? Леонардо си играе, той налага двусмисленост над целия й образ и добавя загадъчната й усмивка.

Защо се усмихва така? Какво има тя, което ние нямаме? Какво знае тя за нас, което ние не знаем? Леонардо е слушал гласове, които другите не чуват. Усмивката всъщност казва: Аз знам неща, които никога няма да узнаете. Аз разбирам вас и света по начин, който никога няма да ви дойде наум. Това е посланието, което отправя към света и към себе си същевременно. Затова портретът е както биографичен, така и автобиографичен.

Майката на Леонардо е селянка на име Катерина, която имала кратка връзка с баща му Сер Пиеро. По-късно се омъжила за човек от съседното село и твърдят, че кърмила Леонардо поне осемнайсет месеца. След това го отгледала мащехата му Дона Албиера. Двете жени били много нежни и любящи, но раздялата с родната му майка предполага друга интерпретация на Мона Лиза, поне според бащата на психоанализата Зигмунд Фройд.

Започваме да мислим, че тази загадъчна усмивка принадлежи на майка му. Той е открил във флорентинската дама усмивката, която е загубил и която е харесвал толкова много.

В по-късната картина на Леонардо Девата и Света Ана, Фройд отново вижда усмивката на Мона Лиза, при това върху двете жени. И двете жени са фигури на майката.

Вероятно Леонардо е бил гей. Той е спял с мъже. Това което знаем за него го потвърждава и изкуството му. Повечето му рисунки са на мъже, и фокусът на изследванията му пада в областта на диафрагмата. Вижте отношението му към детайла и неговата обсебеност от мъжките форми. Той ги повтаря отново и отново, не можем да го сравним по начина, по който представя женското тяло.

Лицата на Леонардо обикновено носят някакво сексуално двусмислие. На портрета на Свети Йоан най-мъжественият му персонаж отново съзираме същата усмивка. И той изглежда има скрито познание, прозрения за неща обгърнати от мрак. Какво да кажем за самата Лиза дел Джокондо? Дали докато е позирала за Леонардо е имала тайна, което би обяснило усмивката й?

По това време Лиза дел Джокондо е очаквала второто си дете. Семейството се премествало в нова къща и прозаичното тълкувание би било, че с портрета ознаменували бременността й.

Леонардо рисувал Мона Лиза през деня, а през нощта идвал в болницата Санта Мария Нуова и разрязвал трупове на жени. Това довело до разбирането му за ролята на жената при създаването на потомство. Повечето мъже били на мнение, че тяхната роля е водеща, но Леонардо показал, че ролята на жената не им отстъпва и е дори по-голяма. В полетата отстрани на рисунката известна като Голямата жена Леонардо е нахвърлял идеи, които стават основи на нова наука - ембриологията.

Леонардо да Винчи прави първата рисунка на човешки ембрион в утробата.

Той искал да си отговори на въпроса какво е животът, как той възниква в тялото и как се развива Едно от нещата, които го вълнуват е житейският цикъл, достигането на зрялост и смъртта. Мисля, че по същото време рисува Леда картина за репродуктивността. Виждаме прекрасен образ на птица знаем за страстта на Леонардо към полетите която копулира с жена и ражда потомство от яйца.

Каква е връзката? Какво е общото между Мона Лиза и праисторическия пейзаж зад нея? Време е да напуснем града и да отидем там откъдето започва всичко. В Тоскана където Леонардо прекарва детството си и добива първите си впечатления.

Леонардо не е имал образование, заради факта, че е незаконороден. Обучението му свършва в началното училище, където го учели да събира и да изважда със сметало и това също му послужило по най-добрия начин, защото не е учил по учебник. Не е знаел какво се иска от него и е можел да потърси себе си. През целия си живот е предпочитал наблюдението пред синтезираната мъдрост.

Долината на река Арно не е била само място за игра, а негова лаборатория. Тук той нагледно изучавал физическите закони на полета, течението на водата, светлината и перспективата. Най-ранната му рисунка изобразява долината на река Арно. Той се връща към този пейзаж отново и отново. Повечето хора мислят, че пейзажът зад Мона Лиза е фантазия. Но може би не е така. На петдесет километра от Флоренция се намира мостът Буреано, който прилича на моста от картината. Със сигурност знаем, че Леонардо е познавал този мост и цялата околност много добре. Една година преди да започне Мона Лиза Леонардо е работил тук като инженер при прословутия Чезаре Борджия. На минути път от моста Буреано откриваме втора странна връзка с Мона Лиза. Местните наричат този епичен пейзаж долината на ада. Скалните очертания се появяват в бележниците му и ги срещаме във фоновете на други негови картини. Мадоната в пещерата. Мадоната и Света Ана.

Мона Лиза ни дава усещане за отминаващо време, особено пейзажът зад нея. Това е чисто изобразяване на геологичен цикъл. Виждаме реката, която тръгва от планините, от тези ерозирали, нестабилни планини. Тя слиза надолу влачеща наноси, които накрая изхвърля в морето. Леонардо си е представил, че водата отново се връща в планината и циркулира така до безкрай. Така получаваме непрекъснатост, безкраен цикъл на геологичните периоди.

По времето на Леонардо са приемали света за дива пустош и само богобоязливите са били предпазени от нея. Леонардо, както и неговият съвременник Христофор Колумб, е имал неутолимо любопитство и желание да направи карта на неизвестното.

Според него, наблюдението е единственият път до истината, а наблюденията му подсказали, че Земята не е създадена за шест дни, че са били нужни милиони години и огромни геологични, атмосферни и биологични промени. За него доказателствата са пръснати навсякъде. Еволюцията на Земята е очевидна, също както еволюцията на хората.

Когато свържем тези нишки разбираме, че Мона Лиза отразява зрелия ум на Леонардо, дестилирана форма на откритията му след изучаване на природните тайни. През целия си живот Леонардо се стреми да овладее природата. Той чертае карти на градове и области, отклонява големи реки, изсича пътища в планини, строи мостове и пренарежда сътвореното от Бог. Но противоположното на реда е безредието и хаосът. Леонардо е знаел, че природата може да е непредвидима и ужасяваща.

Река Арно винаги е била непредвидима и често е причина за наводнения. През шейсетте години причинява големи щети на сгради и художествени произведения във Флоренция. Самият Леонардо е свидетел на ужасен потоп като дете. Той си го припомня години по-късно.

Рисунките му на потопа са проекция на идеята за по-висши сили, на могъщи сили, а това, което става в човешкия ум и сърце са микроскопичните им отражения. Така той изгражда пълния спектър. В края на живота си проумява, че колкото и добре да разбираш тези сили, има гигантски измерения, които са извън твоя контрол.

Каква е връзката между флорентинка от плът и кръв и неговите умозрения? По какви неведоми пътища жената и мечтанието са толкова различни, но и толкова обединени?

Леонардо не се е отделял от портрета на Лиза дел Джокондо. През последните 16 години от живота си я е носил навсякъде със себе си. Дори когато на шейсет и една години напуска Италия и не се връща никога повече. По-младите и модерни художници като Рафаело и Микеланджело станали актуални и получавали най-привлекателните поръчки. Житейският му път свършва във френското градче Амбоаз, в долината на Лоара. Той бил недооценен в родината си, но френският крал се възхищавал от него. Франсоа Първи внасял във Франция изяществата на Ренесанса. За да затвърди специалния му статут, кралят дал на Леонардо голяма къща непосредствено до кралския дворец. Последните години на Леонардо не били лесни. Той получил удар и не можел да си служи с дясната ръка. Но кралят не обръщал внимание на разклатеното му здраве и се радвал на всеки миг прекаран с мъдрия старец.

Една от големите трагедии в живота му е, че тогава Леонардо бил вече прекалено изтощен и стар, за да прави нови проекти, които Франсоа очевидно би подкрепил. Тяхната връзка била като между баща и син. Франсоа го смятал за велик художник, но и за голям учен и мъдрец. Много жалко, че не е използвал търсенията си за реализацията на нещо ново. По това време е имал всичко, което му е липсвало на млади години, но той не е извлякъл полза от това.

Когато остарял и отслабнал Леонардо се опитал да събере хилядите страници с рисунки и бележки в нещо като енциклопедия. Но компилацията на изследванията му, както и други негови начинания, останала незавършена.

Леонардо умира в стаята си на 2 май 1519 година на шейсет и седемгодишна възраст. Казват, че е издъхнал в ръцете на френския крал. Великия архитект Бенвенуто Челини е написал следното:

Кралят толкова се наслаждавал на разсъжденията му, че само няколко дни в годината се отделял от него. Трябва да запиша това, което ми каза краля, според него на света никога не се е раждал човек, който е знаел толкова колкото Леонардо. Никой не познавал така живописта, скулптурата и архитектурата, нито пък някой може да се доближи до философията му.

Мона Лиза е великото завещание на Леонардо и съчетава в себе си страстите и увлеченията на живота му. В тази картина той запечатва есенцията на битието, в един миг и за вечността. Подобно на магьосник, който разкрива невидимото.

Не съжалявайте скромния живописец, той е господар на всичко, което съществува във вселената. Той го вижда в ума си и го изразява с ръката си. Заради изкуството си, той може да бъде наречен Божий внук.