Денят на моята смърт

Изучаването на близки до смъртта преживявания беше събиране на истории и вицове от хора, които мнозина смятаха за откачалки. Но сега, някои учени и лекари предполагат, че зад тези удивителни твърдения за преминаване в друг свят може да се крие нещо вярно... Поглед към живота след смъртта или трикове на съзнанието?

Изучаването на близки до смъртта преживявания беше събиране на истории и вицове от хора, които мнозина смятаха за откачалки. Но сега, някои учени и лекари предполагат, че зад тези удивителни твърдения за преминаване в друг свят може да се крие нещо вярно...
Поглед към живота след смъртта или трикове на съзнанието?

Ан Уолш ни разказа забележителна история: Когато умрях, аз се издигнах към тавана и след това минах през един тунел. Отидох на прекрасно място на мир, място на страхотна светлина. Чувство за пълно единение. Покой, какъвто оттогава не съм намирала.

Новите клинични изследвания на подобни преживявания говорят за невъзможното - има доказателства, че съзнанието продължава да живее след като мозъкът е спрял да функционира.

Доктор Пим Ван Ломел в Холандия и докторите Сам Парниа и Питър Фенуис в Англия са пионерите на това ново проучване. Тримата лекари решили да проучат кога точно по време на процеса на умиране стават тези преживявания. Възможно ли е да се случват, когато мозъкът не функционира, когато човекът е в клинична смърт? Едва напоследък, учени и медици започнаха да изучават клинично подобни преживявания. Този феномен е известен едва от средата на седемдесетте години на миналия век.

Американският доктор Реймънд Мууди публикувал книга, която се превърнала в бестселър - "Живот след живота". В нея били събрани разказите на 150 човека, които имали такива преживявания. Един от бившите ученици на Мууди осъзнал, че подобни случаи трябва да се изучават по-обективно.

Днес психиатърът професор Брус Грейсън е един от най-прочутите експерти в тази област. Той разказва как с екипа си разработват специална скaла, по която разбират дали всъщност изучават едно и също нещо. Скaлата проверява различните компоненти на преживяването. Първият от тях е промените в мисловния процес. Хората често казват, че започват да мислят по-бързо и по-ясно от обичайното. Вторият компонент е промяна в емоционалното състояние. Хората често са били завладявани от усещане за покой и радост, от чувство на единение с вселената. Третият компонент е "паранормален" или "екстрасенски". Хората казват, че са били напуснали физическите си тела. Последният компонент го наричаме трансцедентален - усещането за съществуване в неземна или чуждоземна обстановка, където са възможни срещи с починали роднини или религиозни фигури.

Работата на професор Грейсън е новаторска, но тя разкрива факта, че подобен род преживявания са много по-често срещани от очакваното. Това означава и че вече е възможно да се измерват тези преживявания на хората.

Хедър Слоун водела нормален и тих живот. Никога не била чувала за близки до смъртта преживявания - до деня, в който умряла. Закарана е в болница с извънматочна бременност. Това, което щяло да се случи с Хедър, щяло да бъде класифицирано по скaлата на Грейсън, като притежаващо всички компоненти на близкото до смъртта преживяване.

Отведоха ме бързо в операционната зала. Трябваше да оперират незабавно, но не си спомням да съм излизала от отделението. Сигурно съм припаднала някъде по пътя. Когато дойдох на себе си, осъзнах, че стоя до едно легло. Била съм медицинска сестра, затова реших да проверя как е пациента. Погледнах към леглото, за да го видя, и тогава осъзнах, че това съм аз. В този момент разбрах, че се намирам извън тялото си. Тогава разбрах, че до себе си чувам глас, който ми казва: "Не се притеснявай. Ела с мен. Ела в тази светлина." И аз влязох в тунела от светлина. Когато излязох от другата страна - мога да го опиша единствено като чиста любов, абсолютно чист мир. Дори не се притеснявах какво оставях зад себе си. В един момент срещнах - мога да го опиша единствено като чиста перфектност. Не мога да намеря друга дума. Тогава си помислих: "Май не трябва да съм тук", защото не се чувствах достойна да стоя пред тази идеалност. Никой не казва, че умираш. Позволено ти е да усещаш всякакви неща. И започваш да оглеждаш целия си живот до времето, когато си бил съвсем малък. Спомняш си абсолютно всичко. Незабавно разбираш ефектите, което всяко едно твое действие е имало върху другите. Тогава осъзнах, че ще се върна. Всичко замръзна на място. Казах: "Не мога. Съжалявам, не мога да остана." Бях много разстроена, защото си мислех за моето 18-месечно бебе в къщи. Съпругът ми бе по корабите, а нямах роднини наблизо. Кой щеше да се грижи за него? Бях истински разтревожена. Стана нещо като дискусия и ми казаха: "Добре, ще те пуснем да се върнеш". Почувствах огромен тласък и бях обратно в тялото си. Сестрите се суетяха около мен и проверяваха как съм.

Хедър бавно се възстановила. Тя казала на няколко души за своето близко до смъртта преживяване. Тогава прочела подобен разказ в едно женско списание и разбрала, че не е сама. Заинтригувана от случилото се, Хедър решила, че трябва да научи повече. Нейното търсене я отвело до болницата в Саутхямптън, при доктор Сам Парниа. Доктор Парниа събирал доказателства от хора като Хедър. Той започнал изследване на близки до смъртта преживявания при пациенти, получили сърдечен удар. Целта му била да се опита да установи тяхната поява.

За да изключи несериозните и субективни описания, изследването на доктор Парниа било изключително селективно. В него били включени само хора, които били получили сърдечен удар и изпаднали в клинична смърт. Пациентите със сърдечен удар били идеалната група за изучаване. Невропсихиатърът доктор Питър Фенуик се присъединил към доктор Парниа, за да открият какво се случва с мозъка по време на близко до смъртта преживяване.

Доктор Сюзън Блакмор е изучавала задълбочено близките до смъртта преживявания. Тя е психолог и физиолог и един от най-отдадените изследователи на феномена. За разлика от Парниа и Фенуик, тя вярва, че случаят е пределно ясен. Според нея, близките до смъртта и извънтелесните преживявания, които някога ги съпътстват - са просто продукт на мозъка.

Изследването убедило доктор Блакмор, че всички важни компоненти на близките до смъртта преживявания могат да бъдат обяснени чрез мозъчните функции и химията. И че не са доказателство, че съзнанието напуска тялото.

Например, изглежда ми напълно ясно как и защо се получава идеята за тъмния тунел с ярката светлина в края му. Знаем как са подредени клетките в зрителната ни система - от ретината в задния край на окото, чак до зрителната кора в задната част на мозъка. Имаме множество клетки, съсредоточени към средата на видимото ни поле - към това, което гледаме - и малко към периферията. Когато човек изпадне в шок, когато имаме липса на кислород, всички клетки започват да подават случайни импулси. Как ще изглежда това? При повечето клетки, съсредоточени към средата, и малко към периферията, това ще изглежда като ярка светлина в средата и мрак по краищата. Сега, човек е почти в безсъзнание, очите му са затворени и вижда само това. Така че усещането е за движение напред, през този тунел, към ярката светлина. Друго, което разбираме много добре, са емоционалните промени. Под стрес и в шок, при липса на кислород, в мозъка има огромен приток на ендорфини - естествените химикали, които са подобни на морфина. Те премахват болката; човек има усещането, че всичко е както трябва. Това му дава позитивно отношение към всичко. При такъв приток на ендорфини, човек си казва: "Ето го тялото ми. То умира. Добре. Какви удивителни неща. Всичко е прекрасно." Цялото преживяване може да бъде приписано на тези химикали, обяснява д-р Блакмор.

Тя вярва, че близките до смъртта преживявания са продукт на мозъка и не може да се случват, когато мозъкът не функционира.

Но Сам Парниа и Питър Фенуик не са убедени. Със своето изследване, те се опитват да определят кога се случва преживяването. Може ли да се случва в точката, в която се губи съзнание? Или когато съзнанието се връща? Или немислимото - че близкото до смъртта преживяване се случва, когато мозъкът не функционира. За една година докторите Парниа и Фенуик интервюирали всички оцелели след сърдечен удар в болницата в Саутхямптън. От 63-мата пациенти само четирима имали близки до смъртта преживявания по време на сърдечния удар. Нужно било по-обширно изследване.

На стотици километри от тях, в Холандия, Пим ван Ломел, кардиолог в болница Риджинстейт в Арнам, използвал същите условия, за да проучва близки до смъртта преживявания при пациенти със сърдечен удар. Доктор Ван Ломел и неговият екип разговаряли с над 300 оцелели до два дни след сърдечния удар. 41 от тях разказали за такива преживявания.

Един от пациентите на доктор Ван Ломел бил мъж, намерен на ливадата си, след като получил сърдечен удар. Закарали го в болницата, където медицинският екип провел пълно кардио-белодробно съживяване, през което време той показал и трите признака за клинична смърт. Сърцето и дишането му спрели, а зениците му били разширени. Пациентът се стабилизирал, но останал в кома за една седмица. След една седмица, той дошъл на себе си в отделението. Да му даде лекарството влязла една сестра, която участвала в съживяването. Пациентът казал: "Вие бяхте там, когато ме докараха. Имаше и плъзгащо се чекмедже, където сложихте зъбите ми. Сестрата била изумена. Това е интригуващ пример на извънтелесно преживяване и показва способността на съзнанието да наблюдава събитията, докато е в кома. Но то не доказва точния момент, когато това се е случило.

Според експерти като доктор Блакмор, нито едно близко до смъртта преживяване не представя неоспорими клинични доказателства в подкрепа на идеята, че съзнанието може да живее след като мозъка е спрял да функционира - след смъртта.

Но в Атланта, Джорджия, един случай изумява и експерти, и лекари. Кардиологът доктор Майкъл Сабом също изучавал тези преживявания, когато се натъкнал на един необичаен разказ.

Пам Рейнолдс била известна композиторка, певица и работеща майка. Но през 1991 г. тя заболяла тежко. Имало една последна надежда за Пам. Тя тръгнала на своето последно пътуване, както смятала - към Неврологичния институт Бароу във Финикс, Аризона. Неврохирургът доктор Робърт Спецлър решил да поеме случая на Пам въпреки нищожния шанс. Операцията, която предстояла на Пам, се наричала застой. Телесната й температура щяла да бъде снижена до 10-15 градуса по Целзий, сърцето и дишането й щели да спрат, а кръвта щяла да бъде източена от главата й. Пам щяла да бъде в клинична смърт за цял час по време на операцията.

Не помня операционната зала. Изобщо не видях доктор Спецлър. Един от неговите асистенти беше с мен през цялото време. След това нищо. Абсолютно нищо. Докато не чух звука.Звукът беше... неприятен. Отвратителен. Напомни ми за зъболекарски кабинет. Горната част на главата ми изтръпна и аз някакси излязох през нея. И гледах надолу към тялото си. Знаех, че това е моето тяло, но не ми пукаше. Гледната ми точка беше някъде над рамото на лекаря. Помня инструмента в ръката му - той приличаше на електрическата ми четка за зъби. Аз си мислех, че ще отворят черепа ми с трион. Бях чула думата "трион", но това приличаше по-скоро на свредел. Дори имаше малки накрайници в кутия, която приличаше на кутията, където баща ми държеше отверките си. Помня, че чух отчетливо женски глас да казва: Имаме проблем. Артериите й са твърде малки. Почувствах някакво присъствие. Обърнах се да го погледна и тогава видях малките точици светлина. Светлината започна да ме дърпа към себе си. Това беше почти физическо усещане. Знам как звучат думите ми. Все пак, това е истината. Имаше някакво физическо усещане - приличаше на много бързо спускане по хълм. И аз се понесох към светлината. Когато се приближих, започнах да различавам отделни фигури и определено чух баба ми да ме вика - тя имаше отличителен глас. Отидох при нея и се почувствах страхотно. Видях чичо си, който почина само на 39 години. Той ме беше научил да свиря на китара. Видях много познати и много непознати хора, но знаех, че по някакъв начин съм свързана с тях. Попитах дали Бог е светлината и отговорът беше: "Не, Бог не е светлината. Светлината се случва, когато Бог диша." Спомням си как си помислих, че стоя в дъха на Бог. В един момент ми беше напомнено, че трябва да се връщам. Естествено, аз бях решила да се върна още преди да легна на масата. Но колкото повече стоях там, толкова повече ми харесваше. Моят чичо беше този, който ме върна в тялото ми. Но когато стигнах до тялото си и го погледнах, не исках да вляза в него. То изглеждаше толкова лишено от живот. Знаех, че ще има болка, затова не исках да се връщам. Той ме убеждаваше. Каза, че било като да скочиш в плувен басейн. Отказах. "Ами децата?" "Всичко ще бъде наред с тях"... "Скъпа, трябва да се върнеш." "Не." И той ме бутна. Доста време мина, но мисля, че вече съм готова да му простя. И се приземих. Видях тялото ми да поскача, след което той ме бутна в него.

Случаят на Пам сочи, че някакси тя е имала работещи сетива и памет по време на клинична смърт. Това предполага възможността за разделение на мозъка и съзнанието. Учените признават, че още не са открили какво представлява мозъка и какво е съзнанието. Винаги е било загадка какво сме ние. Този въпрос е един от най-старите, най-значителни и вълнуващи предизвикателства, които науката тепърва ще решава.

Насред пустинята в Аризона има един учен, който се опитва да намери отговорите - да открие какво точно е мозъка и да обясни как се случва съзнанието. Професор Стюарт Хамероф е анестезиолог и ръководител на проучванията на съзнанието в Аризонския университет в Тъксън. Професор Хамероф е работил с британския лекар сър Роджър Пенроуз по разработването на теория за съзнанието, която може да ни приближи до разбирането как и кога се случват близките до смъртта преживявания. Професор Хамероф изучавал микроскопично малки структури, наречени микротубули, които се намират в клетките, формиращи мозъка. Той вярва, че точно на това микроскопично ниво мозъкът създава съзнанието. Според него, микротубулите са миникомпютри, които организират клетъчните дейности в мозъка. Той изучава поведението и структурите вътре в самите микротубули. По негово мнение, микротубулите оперират като квантови компютри.

Възможността да бъдеш на две места едновременно е известна като супер-позициониране във време-пространствената геометрия. Тя се смята за фундаментално качество и за основа на вселената. Според Хамероф и Пенроуз, съзнанието се получава точно там, в най-първичното ниво на вселената, дълбоко в мозъка ни. Тяхната теория се базира на едно установено поле в науката - закона за относителността, открит от Айнщайн. Според Айнщайн, всичко - материя, енергия, пространство и време - работи помежду си дори в най-ниските мащаби. Точно на това ниво може да съществува съзнанието, свързано с мозъка чрез квантовите процеси в микро-тубулите - вътре в нервните клекти. Това може да обясни как се случват близките до смъртта преживявания.

Теорията на професор Стюарт Хамероф може да ни подскаже какво би представлявал живота след смъртта - един свят, за който нямаме нито технологията, нито научната способност да разберем напълно. Но едно е ясно и доказано - близките до смъртта преживявания имат огромен ефект върху хората, които са ги изпитали, защото за тях живота продължава и след смъртта.

Гордън Алан бил безмилостен и преуспяващ финансист, който работел в сърцето на северозападния бизнес свят. Безпощадният бизнес свят на Гордън се преобърнал наопаки Той заболя сериозно от пневмония. Усещайки се на прага на смъртта, той отишъл в болница.

Сложиха ме в инвалидна количка. От приемната зала ме откараха в някаква стая и оттам нататък не помня нищо. Следващият ми съзнателен спомен е за пътуване. Така започна моето преживяване извън тялото. Първото, което изпитах, беше завладяващо чувство на любов. Тя беше напълно безусловна - като любовта на дете към майката и обратно. Тази любов беше толкова безусловна, че аз останах без дъх. Това беше прекрасно и невероятно приканващо... Когато продължих напред, чувството на дълбока любов беше последвано от усещане за цел - че всичко се случваше с причина... Озовах се в някакво пространство. Не стоях върху трева, не се намирах в гора, нямаше и покрити със злато улици. Стоях в това пространство и ме посрещна едно високо духовно същество. С него имаше още две духовни същества - едното от лявата, другото от дясната му страна. Осъществихме комуникация. Не мога да възпроизведа звуците в съзнанието си, но бях посрещнат като стар приятел, като обичан брат. Ако изберях да се прибера у дома, можеше да го направя, въпреки че още не бях завършил всичките си дела. Те ми предадоха мисълта, че всички умения, всички таланти, които са ми били дадени, с които съм бил благословен, имат много по-висша цел от тази, за която аз съм ги използвал - за правене на пари. Целта е била съвсем друга и аз не трябвало да използвам уменията си по начините, по които ги бях използвал дотогава. Това е моментът, който промени живота ми. Животът ми се промени. Когато се съвзех, сърцето ми беше пълно и имах усещането, че гореше. Сърцето ми гореше, но това бяха пламъци на любов. Чувството на любов, което бях изпитал извън тялото си, се беше запазило. То беше в мен, не си бе отишло, не се бе променило. И тогава реших, че няма да се опитвам да спася нищо от предишния си живот във финансовия свят - нито бизнеса, нито нищо. Хората бяха най-ядосани, че повече нямаше да работя в истинския свят. Нямаше да съм финансов гуру и вече нямаше да могат да печелят пари от труда ми. Обаждах им се и казвах "Здравей, Бил" или "Здравей, Джак", "Горди се обажда". Казваха: "Здравей, Горди" и ги чувах как се дърпат от телефона, защото очакваха удара в духа на старите дни - че ще им поискам пари или нещо подобно. А аз казвах: "Помниш ли последния ни разговор? Съжалявам за случилото се. Мисля, че няма да бъда откровен, ако не си призная, че не постъпих добре с теб. Затова просто исках да ти се обадя и да ти поискам прошка за всичко, което може да съм ти причинил." По телефона настъпва мъртвешка тишина. После, с леко заекване, ми отговаряха: "Да, добре, сигурно." И това беше краят.

Днес Горди е скъсал всичките си връзки с бизнеса. Светът на парите е зад гърба му. Вече е квалифициран консултант и използва новите си разбирания за да помогне на другите да променят живота си. Богатството на живота, който водя днес, е като Сикстинската капела в сравнение с някаква мизерна стаичка. Не мога да опиша с думи богатството на живота, който водя днес, макар да живея скромно и да карам скромна кола. Богатството в никакъв случай не е икономическо и не може да бъде измерено по стандартите, които обикновено прилагаме към думата "богатство", казва Гордън.

Освен че променят животи, близките до смъртта преживявания даряват отделни хора с уникални изживявания, за които не са и мечтали.

Най-интересният пример е за слепи хора, които проглеждат за първи път. Вики Норатук е сляпа по рождение. Двадесет и няколко годишна, Вики преживява тежка автомобилна катастрофа.

Следващият ми спомен е, че съм в болницата Харбър Вю и гледам отгоре към това, което се случва. Това беше плашещо, защото не съм свикнала да виждам нещата визуално и никога преди не ми се беше случвало да гледам. Най-накрая разпознах сватбената си халка и косата си. Помислих си: "Това долу е моето тяло. Мъртва ли съм?" Непрекъснато повтаряха "Изтърваме я, изтърваме я", и трескаво работеха върху това нещо, за което открих, че е моето тяло. Всичко това ми беше далечно. Мислех си "Какво толкова", чудех се защо толкова са се разстроили тези хора. После реших да се махна от там, след като не мога да ги накарам да ме чуят. Още докато си го помислих и минах през покрива, сякаш той не съществуваше. Чувствах се прекрасно. Бях свободна, не се притеснявах, че може да се блъсна в нещо, и знаех къде отивам. Чух звука от камбани. Това беше най-невероятния звук, който съм чувала - в него имаше от най-ниските до най-високите тонове. Стигнах до едно място, където имаше дървета, птички и доста хора. Всички те бяха от светлина, а аз можех да виждам и това беше прекрасно. Бях завладяна от това изживяване, защото дотогава не знаех какво е светлината. Все още се разчувствам, когато говоря за това, защото имаше момент, в който можех да получа всяко знание, което пожелаех - това беше място, където беше събрано всичкото знание. Тогава бях върната обратно и се озовах отново в тялото си. Беше изключително болезнено и си спомням, че се чувствах много зле.

В случая с Вики, съзнанието й е работело в момент, когато нейният мозък не би могъл да й предостави тази визуална информация, дори ако не беше сляпа.

Макар някои учени да поставят под съмнение идеята, че този род преживявания се случват докато мозъкът не функционира, работата на докторите Пин ван Ломел, Сам Парниа и Питър Фенуик може да доведе до огромни изводи за неврохирургията.

Ако сега стана жертва на катастрофа, няма да съжалявам за нищо. Децата ми са пораснали, аз нямам проблеми, нямам затруднения и не се страхувам от смъртта. Даже почти бих я приветствала, споделя Хедър.

Благодарна съм, че имах такова преживяване, защото то ми помогна в много отношения - да се справя с нещата много по-конструктивно, отколкото бих го направила преди това, коментира Вики.

Умирам си да имам още едно близко до смъртта преживяване. Звучи пресилено, но е вярно. Ако не бях имал такова преживяване, днес нямаше да съм тук, казва Гордън.

Според Пам, смъртта е илюзия". "Според мен, смъртта е една противна лъжа. Не виждам дори капчица истина в думата "смърт".