Човешките сетива: вкус и обоняние

Всички сме се питали защо някои хора обичат люти чушки. Или чудатости като плесенясало сирене. Защо от миризмата на разлагаща се плът ни се повдига.

Сега ще научим как сетивата за вкус и обоняние ни помагат да оцелеем. При храненето си хората използват една доста рискова стратегия да слагат почти всичко в устата си. Ще разберем как вкусът ни помага да не се отровим.

Ще открием защо някои миризми са ни приятни, а други ни отвращават.

Намираме се дълбоко в океана при Бахамите. Тук сме, за да изпробваме вкуса си. По какво се различава вкусът на човека от този на животните? Как приема едно от най-свирепите месоядни животни любима за нас храна?

В морето акулите играят ролята на кошчета за боклук. Но какви са те, в сравнение с нас? Ще им дадем нещо необичайно за тях - пиле. Една от акулите взе пилето, но бързо след това го изплю.

Всъщност повечето видове акули са доста капризни. Отказват прекрасно парче месо, не се впечатляват от зеленчуци или от плодове. Когато става въпрос за безразборно хранене, човекът е безспорен победител. Истинското кошче за боклуци не са акулите, а ние. Някои от нещата, които ядем, са наистина ексцентрични.

Човешкият вкус се променя. Представете си, ако не можехме да придобиваме вкус за нови неща? Какво би станало ако бяхме най-придирчивите животни на планетата? На гости сме на едно животно в зоологическата градина в Сан Диего, което обича само един вид храна евкалипт. За закуска евкалипт, за обяд евкалипт. За вечеря отново евкалипт. За нас това е невероятно отегчителна диета, но не и за коалата.

Животното е застрашено от изчезване, поради това че отказва да придобие вкус към друга храна. Така би станало и с нас. Ние обаче сме едни от най-големите всеядни животни. Можем да оцелеем навсякъде, тъй като винаги намираме нещо вкусно за ядене. В град Мексико има ресторант, където всяко нещо, което лети, пъпли, пълзи или върви, е част от менюто. Например месо от щурец и гъсеница със сварени кактуси, са сред специалитетите.

Без значение дали сме вегетарианци или месоядни, има едно нещо, което ни обединява по отношение на вкуса. Желанието да опитаме нещо ново.

Опитваме всичко, но разчитаме на вкуса си да ни каже кое да глътнем. Децата не харесват голяма част от храната. Те отхвърлят всичко, което дори слабо нагарча. В природата отровните растения обикновено са горчиви на вкус. Киселият вкус също не е много популярен. Той може да означава, че нещо се е развалило или не е узряло достатъчно. Много малко деца харесват кисели цитрусови плодове. Но обожаваме вкуса на това, от което се нуждаем. Обичаме солта, защото тя компенсира солите, които сме загубили при потене, и захарта, защото тя означава енергия.

Желанието на децата за десерти е нищо в сравнение с желанието за сладко на някои животни като колибрите, например. В обсерваторията за птици в югоизточна Аризона хранят тези птици със захарен сироп. Колибрите са луди за него, защото захарта ги зарежда с енергия. Всеки ден те приемат количество захар, равно на половината от теглото им. От друга страна, има животни, които изобщо не се интересуват от сладки неща. Котките ядат най-вече месо. Техният език дори няма регистър за сладък вкус.

Нашите любими вкусове също се определят от нещата, от които се нуждаем. В случая сладки и солени храни. Киселите и горчивите могат да се окажат отровни. Необходимо е да разграничаваме тези различни вкусове инстинктивно, ето защо сме снабдени с език. Чрез слюнката храната се разлага, освобождават се химически вещества, които биват отвеждани до вкусовите рецептори, които се намират на повърхността на езика.

Една и съща храна може да има различен вкус за различните хора. Това е така, защото някои имат много по-изострен вкус от други.

Вкусавете ни се променят. Постепенно придобиваме вкус за неща, които преди това са ни се стрували отвратителни. Това е доста странна трансформация. С възрастта преодоляваме детската си реакция, че киселото и горчивото са лоши. Това означава, че можем да ядем с удоволствие всичко. Всеки от нас обаче си има определени граници. На всички ни се е случвало, ако от нещо ни е прилошало, да го намразим за цял живот. Тази реакция е основен биологичен защитен механизъм и действието му може да е много силно. Мозъкът ни съхранява спомена за храната, от която ни е призляло. Дори ни е трудно да се доближим до нея. По отношение на вкусовите си усещания сме доста смели, но ако сме се натравяли от нещо, стоим далече от него.

Каква е тайната на нашето обоняние? Защо нещо, което е съвсем безобидно, може да мирише толкова лошо, че на човек да му се догади? Ще разберем биологичните причини, поради които реагираме толкова остро на неприятната миризма.

Нищо не може да замени нежния аромат на цветя в ранна пролетна утрин. Миризмите, които атакуват носа ни обаче, обикновено не са на цветя, а неприятни, като на гниеща тор, например. За да разберем какво кара обонянието ни да работи, трябва да се сблъскаме с някои от най-неприятните миризми. В търсене на такава смрад, отиваме в Ню Мексико, за да покажем най-миризливото животно на запад. Става въпрос за скункса. Дали миризмата му наистина е толкова отвратителна?

Миризмата на скункс съдържа химикали като тези на чесъна, от които очите парят до сълзи, и на развелени яйца, които вонят на сяра. Комбинацията е изключително отблъскваща. Скунксът наистина мирише ужасно, но не чак абсолютно нетърпимо.

В Центъра за въздействие с химически вещества в Монел, учените работят по нещо далеч по-отвратително. През последните 5 години те правят опити да създадат най-неприятната миризма на земята. Толкова ужасна, че би могла да се използва за контрол над тълпата. Отговорник по проекта е Пам Долтън.

Пам и екипът й искат да видят дали могат да създадат абсолютно безобидна, но толкова лоша миризма, че всеки на планетата да я намира за отвратителна. Първата стъпка е да се проучат кои миризми на света са смятани за най-неприятни. Миризмата от повърнато, екскремент и разлагащи се тела е непоносима. А дали ще ни накарат да запушим носа си?

Хората не сме силно чувствителни към миризмите. Обонянието е било първото сетиво, което нашите предшественици от животински тип са развили. При хората обаче то е доста закърняло.

На първо място носът ни е далеч от земята. Носовете на тези с най-добро обоняние стоят ниско долу, тъй като миризмата прониква през въздуха и образува невидим слой непосредствено над земята. Стоейки високо над земята, носовете ни не са особено чувствителни.

Независимо от това, те действат както при кучетата. Разликата е единствено в размера на муцуната. Кучетата притежават 220 милиона рецептори за мирис, докато ние само 10 милиона.

За да имаме обонянието на кучетата, ни е нужна муцуна голяма като тяхната. Но дори и с тези ограничени възможности, лошите миризми са в състояние да ни разтърсят.

Намираме се в Африка, за да изпробваме едно зловоние, което повече от всяко друго може да преобърне червата ни. Миризмата на разлагаща се под африканското слънце плът, е наистина ужасна. Петнистите хиени са сред най-големите почитатели на мърша. Те притежават фантастично обоняние и за тях миризмата на разложен труп не е отблъскваща, както за нас. Жизнено необходима за тяхното оцеляване, те я харесват.

Вонята от развалено месо се дължи на сярата в химикалите, които се освобождават при разлагане на бактериите, протеините и мазнините. Миризмата показва, че месото съдържа високо ниво на бактерии и консумацията му може да бъде фатална. Миризмата е отвратителна, за да ни държи далеч от разваленото месо. Обонянието ни предупреждава за опасност.

Това не притеснява хиените, защото разваленото месо не е опасно за тях. Те са лешояди и имунната им система може да се пребори с микробите в него, които обаче биха убили човек. Хиените могат да се справят с месо, което е покрито със спори на антракс. Стомасите им са от стомана.

И така, разваленото месо мирише неприятно, за да ни държи настрана. Ето защо и носът ни е по-чувствителен към лошите, отколкото към хубавите миризми.

И хубавите, и лошите миризми, са изградени от носещи се във въздуха малки молекули. Серните съединения - главните компоненти на зловонията - са изградени от по-леки и по-бързодвижещи се молекули. Ето защо те лесно достигат до рецепторите за обоняние, които са разположени в слузест слой в задната част на носната кухина. Въпреки че обонянието ни не може да се мери с това на животните, то е доста чувствително към лошите миризми.

Може би мислите, че да се създаде миризма, от която всеки би се погнусил, е лесна работа, но това не е така. Пам Долтън е установила, че хората реагират на лошите миризми по различен начин. Някои хора не се притесняват от миризма, която за други е нетърпима. Защо реагираме различно на едно и също зловоние? Така е, защото обонянието се развива постепенно. Чувствителността към лошите миризми става все по-силна с възрастта. Но всичко е въпрос на личен опит.

В Калифорнийския университет се изследва как всеки изгражда своя реакция към определени миризми. Ноъм Собел и екипът му използват магнитен резонанс, за да установят какво става в мозъка на човек. Когато помиришем нещо, рецепторите на носа изпращат сигнали до два участъка в мозъка. Най-напред до фронталните лобове, където се установява вида на миризмата, а след това до лимбичната система, която съхранява спомени от преживявания, асоциирани с тази миризма. И така миризмата възбужда силни чувства, основани на наши предишни преживявания. Страхът е единият вид реакция. Отвращението е другият тип най-често срещана реакция към миризмите. И това важи за всеки.

Всички се раждаме с вродено отвращение към някои миризми, което ни предпазва от опасности. С възрастта реакциите ни се дооформят от преживяванията ни. Някои лоши миризми продължават да ни отвращават, докато други започваме дори да харесваме.

И така, за екипа на Монел, създаването на миризма, която никой да не може да понася, се оказва сериозно предизвикателство. Те трябва да намерят начин да събудят най-лошите спомени у всеки. Откритието им е смес от силно концентрирани зловония. Рецептата е тайна. Трябва да се спази точното съотношение между съставките, за да се получи необходимия резултат. Те наричат откритието си коктейл от зловония.

Това ли е най-силната комбинация от лоши миризми, която някога е създадена? Време е да експериментираме. Група смели доброволци се съгласиха да поемат дълбоко от нея. Коктейлът от зловония ще бъде вкаран директно в ноздрите на доброволеца. След няколко секунди той ще усети това, което Монел нарича най-лошата миризма на света. Когато миризмата те удари, сърцето започва лудо да бие, а тялото да се поти. Но как се чувстват останалите? Навярно откритието на Монел може да се използва за контрол над тълпата. Никой не би могъл да вдиша миризмата за втори път.

В сравнение с животните, човешкото обоняние е доста слабо. Когато обаче става въпрос за наистина лоши миризми, дори слабият им полъх може да ти подкоси краката. След всичко това, дори и скунксът вече ни мирише приятно.