Човешките сетива: допир и зрение

В този епизод ще се запознаем с две от най-добре развитите ни сетива допира и зрението. Очите ни водят из света с учудваща прецизност. Дори ни позволяват да проникнем в бъдещето. Може ли нашата зрителна система да се сравнява с тази на животните?

Ще установим и защо обичаме да докосваме някои неща, а други мразим. Ще се убедим, че кожата ни има много общо с тази на слона. Ще проникнем в омагьосания свят на болката и ще се опитаме да я блокираме.

Докосването на нещо гладко и меко ни доставя удоволствие. Защо? Отговорът на тази загадка се крие в Северна Индия, където живеят наши прароднини, вид маймуни, които обичат да докосват и да бъдат докосвани. Те са чувствителни на допир и се чувстват добре, когато ги пощят. Според учените, когато маймуните се хигиенизиират, в кръвта им се отделя ендорфин, който облекчава стреса.

По повърхността на кожата ни има милиони рецептори за допир. Те предават усещането директно на мозъка. Няма специализирани рецептори за сухо или влажно, гладко или грубо и да разберем какво докосваме е трудно.

Как разпознаваме капка олио от удар с ръка?

Рецепторите за допир улавят основни неща като налягане, температура или слаби вибрации. Те изпращат тази информация на мозъка под формата на сигнали. Комбинацията от сигнали ни позволява да разберем какво докосваме.

Една от задачите на нашите сетива е да ни предпазват от нараняване. Когато допирът е силен, усещането е различно. Започва да боли. Задействат се рецепторите за болка. Тяхната роля е да ни алармират.

Рецепторите за допир са най-много на местата, които най-активно си взаимодействат с околния свят. Когато порежем пръста си с хартия, болката е доста неприятна. Ако порежем крака си, дори не забелязваме.

Различните части на тялото чувстват нещата различно. Това обаче не се дължи само на броя на рецепторите. Всеки участък от тялото изпраща сигнали до определен дял в мозъка. Освен това, когато става въпрос за противодействие на болката има и друг важен аспект, който ни е от помощ. Ние пренебрегваме частично или напълно сигналите, които тялото ни изпраща.

И така, можем да елиминираме леките докосвания, а по-силните ? Може ли мозъкът ни да променя болката, която чувстваме?

Ще участваме в експеримент, заедно с група студенти, които ще изпробват две нови лекарства - болкоуспокоително и болкостимулиращо. Всъщност, хапчетата са съвсем безобидни. Съдържат захар, брашно и оцветители.

Експериментът започва с пускане на слаб електрически ток по китките на участниците.

Предварителната нагласа определя силата на болката, която двете групи от участници изпитват. Тези, с фалшивото болкоуспокоително изтърпяват много по-силен електрошок. Другите, с измисленото болкостимулиращо, искат експеримента да бъде прекратен.

Предварителната настройка е важна за силата на болката, която чувстваме. Въпреки че имаме силно развито усещане за допир, можем да редуцираме степента й.

Ние можем да контролираме болката и чрез хипноза. Ако вярвате, че няма да изпитате болка, то наистина няма да изпитате. Нашето съзнание има необикновената сила да контролира болката, която усещаме. Мозъкът ни решава кое докосване да регистрира и кое да пропусне. В този аспект има много сходни неща със зрението.

Понякога мозъкът ни отказва да регистрира очевидното. Защо е така? Отговорът се намира в Южна Африка, където живее едно смъртноопасно животно, чието зрение наподобява по странен начин на нашето. Става въпрос за кобрата. Ако останете неподвижен достатъчно дълго време пред погледа на кобрата, тя нама да може да вижда. Устроена е да вижда само това, което й е необходимо за оцеляването и нищо повече.

Ние сме същите. Зрителната ни система може да улови много неща, но може да пропусне и много от това, което се случва пред очите ни.

Небето над Лос Анджелис е едно от малкото места, където може да играем на гоненица с истински самолети. Тук сме, за да разберем как работят нашите очи при много висока скорост.

Пилотът трябва да забележи самолет, който се движи със скорост над 400 километра в час, след което да не го изпуска от очи, докато той кръжи из въздуха. Това изисква огромна концентрация. Обектът се движи и това привлича погледа. Сега другият знае, че е бил забелязан и се опитва да се измъкне. Докато преследваният самолет се движи, правейки виражи, пилотът не може да го проследи. Това високоскоростно преследване определя границите на нашето зрение. Но как то се вписва с това на останалия животински свят.

Има много екзотични животни, които са въоръжени със забележителни зрителни устройства. Очите на някои скариди са поставени върху стълбчета и виждат света в 12 различни цвята. Тези на хамелеоните пък се движат, независимо едно от друго. Докато едното око е нащрек, другото се грижи за вечерята. При други зрението е много по-остро от нашето. Соколът фиксира плячката на повече от километър, което за нас е немислимо. Очите при всички тези животни отговарят на нуждите им.

Каква е функцията на нашите? Ние сме обществени животни и сме специализирани да наблюдаваме другите около нас, особено ако ги харесваме. В един претъпкан нощен клуб, заедно с психолозите Бен Тетлър и Кети Хю, решихме да направим тест за това какво виждаме. Няколко души се съгласиха да им поставим устройства, които да отбелязват всяко движение на очите им. Нашите очи се местят непрестанно 3 пъти в секунда. Правим това несъзнателно и ето защо се нуждаем от уред, който да ни покаже какво всъщност става.

Участниците са изненадани от резултатите. Погледът им е бил насочен към един или друг обект на техния интерес, но всички те не са съзнавали накъде гледат.

Oчите никога не застават мирно, те непрекъснато шарят. Причината е в устройството на нашата очна ябълка. По повърхността на ретината са разположени кръвоносни съдове, а

под тях са светлочувствителните клетки, чрез които виждаме. Във вътрешната част на очната ябълка има над 100 милиона светлочувствителни клетки. Но само големите конусовидни клетки виждат цветно и само в една съвсем малка част на окото, има достатъчно на брой гъсто разположени такива клетки за улавяне на добър цветен образ.

Участъкът, наречен бяло петно, е толкова претоварен с кръвоносни съдове и нервни влакна, че няма никакво място за светлочувствителните клетки. И така, след като имаме това бяло петно, а образът е мъглив, как все пак виждаме света в такива забележителни подробности и цветове? Докато очите ни шарят, мозъкът установява нещо интересно на хоризонта и спира вниманието си върху него, бързо заснема всичко и го прави част от цялостен филм за света. Мозъкът ни компенсира за зрителните ни ограничения.

Зрителната ни система непрекъснато следи какво има и какво става наоколо. Тя обаче може да улови нещата и още преди те да са се случили.

Учените са установили, че играчите на бейзбол извършват нещо необичайно. Топката се движи с такава голяма скорост, че те не я виждат. И все пак как успяват да я ударят с бухалката?

Новакът се опитва да следи топката във въздуха и едва тогава да вземе решение, което е направо катастрофално. Бейзболните звезди не се опитват да следят топката.

Те предсказват движението й. За хилядна от секундата, след като е ударил топката, мозъкът на спортиста анализира скоростта, въртенето и ъгъла на движение. След което той знае къде е най-вероятно тя да падне. Ето защо той се хвърля за топката преди всеки нормален човек да е разбрал къде се намира тя. И го прави със завидна точност.

Повечето от нас нямат тази способност. Разчитаме на очите си да ни водят. Изградили сме координация между зрението и тялото. Приемаме този процес за даденост, но в действителност той не е никак лесен и изисква усилена мозъчна дейност. Очите доставят на мозъка огромна по обем информация. Той трябва сам да реши дали тя заслужава внимание. Коя да анализира и коя да игнорира? Почти една трета от мозъка е ангажиран със зрението. За да не се претовари системата, се концентрираме върху някои неща, а оставаме слепи за други.

Зрението ни е феноменално. То може да ни води през този забързан свят, да открие хубаво лице, да види дори неща, които още не са се случили. И все пак, не се предоверявайте на очите си.