Човешките инстинкти: воля за победа

Всеки от нас, притежава стремеж към победа. Това е инстинкт, който поддържа съществуването на нашия вид милиони години! Защо победата ни доставя удоволствие и защо провалът ни подтиска?

През целия си живот ние се стремим към победата, като често дори не го осъзнаваме. Причината за това са поколенията от победители, които са ни оставили в наследство инстинкта за надпревара. Нашият стремеж към върха няма аналог сред другите бозайници.

Африканската савана е мястото, където предците ни са се превърнали в хора и където преди 3 милиона години се е зародил могъщия ни инстинкт за стремеж към победата. Австралопитекът, първият примат, е най-умният човек, обитавал саваната. Той пръв се е изправил на два крака, напуснал е горските укрития и се е впуснал в необятната савана. Той се е сражавал за всичко, за да оцелее. Притежаваме учудващо много прилики и със сигурност имаме едни и същи инстинкти за самосъхранение, секс и надпревара. Първите примати са били с ръст под метър и половина и са обикаляли на малки групи. Тогава опасностите са ги дебнели отвсякъде и те е трябвало да развият инстинкта си за надпревара, за да оцелеят. 3 милиона години по-късно този мощен инстинкт все още е част от всички нас и се проявява още от най-ранна възраст.

Ние защитаваме интересите си, дори преди да сме се появили на бял свят. В крайния етап на бременността, майката и бебето се борят за различни неща. На теория, тялото на майката се подготвя за раждане и намалява храненето на плода, като понижава кръвното, но бебето не иска все още да се ражда. Колкото повече стои в топлата утроба, толкова по далеч е сблъсъкът му с трудностите на живота. Бебето покачва кръвното на майката, за да получи повече храна. В редки случаи детето се справя твърде успешно, конфликтът излиза от контрол и кръвното на майката се покачва застрашително. Резултатът може да е фатален.

Когато се състезават представители на един животински вид, всяко вродено предимство помага в борбата. Ако преимуществото е съществено, то най-вероятно ще бъде предадено на следващото поколение. Подобно е на дуелирането. В края на ХVІ-и век, настъпва революция във фехтовката разпространява се парирането, нова, съкрушителна техника за отклоняване на противниковия удар. Който я е владеел, е бил на върха. Тези, които не усвояват парирането са обречени на смърт от ръката на хората, които владеят новата техника.

Животът е битка от самото раждане и ние инстинктивно използваме в нея всяко възможно предимство. Още от самото начало малките се борят, за да постигнат своето. По-малките деца в семейството не разчитат на мускулите си, за да получат каквото искат, но инстинктивно намират начин за привличането на внимание. Те са истински бунтари. Това поведение се наблюдава при по-малките деца от цял свят. Поведението, което проявяваме като деца, може да остане за цял живот. Мартин Лутър Кинг борец за гражданските права в Америка, Махатма Ганди борец за независимост на Индия, Чарлз Дарвин, който дръзко доказва, че произлизаме от маймуните, Флоранс Найнтингейл първата медицинска сестра, и Томас Джеферсън, който написва декларацията за независимост - какво е общото между тези хора? Те са били истински герои на своето време противопоставяли са се на закостенялото мислене и са били различни. Те не са били първородни деца. Всеки от тях е имал по-големи братя или сестри. Проучване сред 120 000 души показва изненадващи резултати пробивната тактика, използвана от по-малките деца, за да бъдат забелязани, им остава за цял живот. Те имат по-радикално мислене и по-борбен дух. Но не сме подтиквани единствено от желанието да постигнем своето.

Телата ни се развиват и ние още повече се наслаждаваме на победата. Когато сме близо до финала, тялото и мозъкът ни работят в хармония, за да ни осигурят жадуваната победа. Дали става дума за нова работа, доказване на идеи или печелене на олимпийско злато, вроденият ни инстинкт действа безотказно. Усетим ли близостта на победата, концентрацията ни се засилва, а рефлексите се ускоряват. Чувстваме се непобедими. Това е предчувствието за успех. Когато победата е факт, получаваме заслужената награда. Първо допаминът стимулира центъра за удоволствие в мозъка ни, карайки ни да се чувстваме приятно. После, тялото ни се изпълва с ендорфин, подтискащ умората и засилващ еуфорията ни. Това е естественият наркотик на тялото. Ендорфинът има още една важна роля - дори боксьорът да е със счупено ребро, може да не усети нищо. Ендорфинът подтиска болката, блокирайки нервните импулси, предавани по гръбначния мозък към главния. Адреналинът от жлезите близо до бъбреците и тестостеронът нахлуват в кръста ни. Те са ни осигурявали сила по време на двубоя, а сега ни държат нащрек и подпомагат възстановяването ни. Дишаме дълбоко, а пулсът ни се ускорява, осигурявайки богата на кислород кръв за мозъка и мускулите ни. Сега сме заредени и готови отново да се изправим срещу света!

Конструирани сме да се наслаждаваме на победата, но инстинктът ни се е развил така, че подбираме предизвикателствата и да не се състезаваме през цялото време. За далечните ни прадеди загубата в битка е била фатална, затова подбираме двубоите си, като предпочитаме тези, в които има шанс за победа, и избягваме онези, в които няма. Когато видим противника си, ние преценяваме неговия потенциал. Ако изглежда по-силен, по-голям и по-бърз, се отдръпваме. Естествено, всички искаме да бъдем на върха, но инстинктивно усещаме, кога да се борим и кога да отстъпим.

Сблъсъци между равни противници могат да се наблюдават и в царството на животните. Това правило важи най-силно за елените. Преди да се впусне в двубой, еленът преценява противника си. Колкото по-големи са рогата и по-мощен ревът, толкова по-уважаван ще бъде мъжкарят от останалите. До директно нападение се стига само, ако противниците са равни по сила.

Оказва се, че и хората притежават физически символи, които ние разчитаме инстинктивно. Те се четат по лицата ни. Ние определяме някои от мъжките лица като по-волеви от останалите - те имат по-сгъстени вежди и уголемени челюсти. По-слабохарактерните хора имат по-различни черти. Лицето е по-овално, с по-малки и по-прибрани челюст и брадичка. Челото е по-вертикално, подобно на детското. Чертите, които определят по-волевото лице, не са случайни издаденото чело и масивната челюст са белег за висока концентрация на мъжкия хормон тестостерон. При зрелия мъж тестостеронът е свързан с физическия потенциал. По-волевите лица изпращат древните сигнали на физическото превъзходство. Отнема ни по-малко от секунда, за да преценим чертите на едно лице. Не само осъзнаваме, че противникът ни превъзхожда, но и изчисляваме превъзходството му. Освен това ние се влияем и от начина на поведение на съперниците си.

Един от най-силните мотиви, които притежаваме, е страхът от провал. Провалът осигурява много по-силни емоции, отколкото може да ни осигурят всички победи. Загубата е подтискаща и за да разберем защо, трябва да надникнем вътре в телата си. Провалът е всеобхватен. Когато започваме да губим, защитната ни система се превключва. Силните химикали допамин и ендорфин, които са ни крепили по време на двубоя, започват да се изтеглят. Ние навлизаме във водовъртеж, който още повече ни доближава до загубата. Изведнъж усещаме цялата умора, всеки мускул ни боли, вие ни се свят за разлика от победителя. Осъзнаваме провала и това ни изпълва със стресовия хормон кортизол. Когато се смеси с адреналина, който вече циркулира из тялото ни, ние ставаме немощни и плашливи. Ако загубата е катастрофална, реагираме по начин, доближаващ ни до влечугите обездвижваме се. Двигателните способности на тялото се изключват, за да се предпази мозъкът. Специален нерв, неочаквано забавя пулса ни. Кръвта се изтегля от стомаха и ние усещаме нещо, като потъване в дълбока вода. Мускулите ни се отпускат и изгубваме контрол над крайниците си, но тялото ни дава още един последен урок - при всяка загуба се стимулира специален мозъчен център, за да запомним провала завинаги, а емоционалният център на нашия мозък, свързва този спомен с чувството за нещастие. Това е силен механизъм за напомняне, който трябва ни предпази от бъдещи грешки. За милиони години, телата ни се променят така, че да усещаме провала с пълна сила и да се опитваме го избегнем с всякакви средства.

Опазването на репутацията също е движещ мотив при хората. Дори сред непознати не ни е приятно, когато се излагаме. Решаваме, че целият свят ни наблюдава. Всъщност на никого не му пука, но чувството е толкова силно, че трудно се превъзмогва. Защото когато са се формирали инстинктите ни, хората са живели на малки групи. Всеки е познавал другия и репутацията е трябвало да бъде добре защитена. Затова инстинктивно не искаме да се излагаме пред хора, които дори няма да срещнем повече. Този инстинкт може да бъде проследен.

Преди милиони години, в африканската савана, опазването на репутацията в племето, е било изключително важно, но за тази процедура се изисква мозъчен потенциал. Откъде се е взел той? Австралопитекът първият примат, е бил изместен от следващия ни предшественик -Хомо еректус. Размерът на черепа му е два пъти по-голям и той със сигурност е бил по-умен. Изглежда е имал способността да планира и да се бори със съвсем нови методи. Как е започнало всичко? Какво е предизвикало революционните промени в мозъка?

Отговорът се крие в промяната на менюто. По-точно във включването на месото в него. Мозъкът е гладен орган и изисква редовно хранене. Над 20% от енергията ни отива за функционирането на мозъка. Преди милиони години менюто, съставено от корени, листа и плодове, не е осигурявало необходимия потенциал. С промяната си в храненето нашите предци не само са уголемили мозъците си, но са ни осигурили еволюция и на инстинктите, която ги поставя на съвсем ново равнище. Големият мозък има голямо предимство той ни позволява да открием недостатъците на другия и да го победим. Станали сме мислещи съперници. Това ни е вродена способност, но тя не се проявява до тригодишна възраст.

Преди да навършат 3 години децата не преценяват какво вижда противникът им и какво не, затова се объркват. С развитието на мозъка им и те ще усвоят техниката на интелигентната надпревара. По-големият мозък ни осигурява още нещо превръща ни в по-комбинативен враг. Конкуренцията се изкачва на друго ниво, когато представители на един вид се обединяват в група за борба срещу общ противник.

Необичайни бозайници живеят на Бахамите животни, които формират съюз, за да се борят срещу представители на собствения си вид. От тях можем да открием много неща за себе си. Плуването с делфините е незабравимо изживяване, при което те сякаш се забавляват, но това всъщност представлява остра конкуренция! Синхронното плуване и подскоците над повърхността са забавни за нас, но за другите делфини това означава, че тайфата е наблизо. Делфините се движат на групи обикновено двама - трима мъжкари, и се стремят към едно - към женските. В много случаи няколко групи действат заедно, за да отнемат женските от други групи. Делфините са интелигентни съперници.

Формирането на подобни съюзи в животинския свят е рядкост. Освен делфините, много малко видове показват подобно поведение. Сред тях са шимпанзетата и, разбира се, хората. Формирането и реформирането на групи за обща цел е финалният етап по пътя на човека към успеха.

От стремежа към тръпката да бъдеш на върха, през подтискането на агонията от провала, до решението кога да се състезаваме и кога не, ние проявяваме уникален набор от древни инстинкти за надпревара. Но само възможността да се обединяваме в групи, в комбинация с интелекта, ни превръща в супер-конкуренти, каквито светът не е виждал.