Надпревара за Еверест

Еверест... Чомолунгма... Сагарматха... Почти девет отвесни километра скали, сняг и лед. През зимата температурите падат до минус 60 градуса. През лятото по склоновете му може да натрупа до три метра сняг за един ден. Той се намира на границата между Непал и Тибет, но винаги е заемал специално място в британския алпинизъм.

Измерен е за първи път от британски военни геодезисти през 50-те години на 19-и век и е определен за най-високия връх в света... Наречен е на геодезиста сър Джордж Еверест. 70 години по-късно британски дипломати получават от тибетското правителство разрешително за първата от цяла серия експедиции.

Следват 7 експедиции, но нито една не стига до върха. Изчезването на Малъри и Ървайн през 1924-та само подхранва националната страст.

Всичко се променя след войната. Тибет е окупиран от Китай и традиционният северен маршрут е закрит. Но затварянето на една врата, отваря друга. Непал. От векове, това загадъчно кралство на храмове и високи планини е затворено за чужденци... Непал е изолиран - няма летища и железници, а извън долината на Катманду няма и пътища. На никого не било позволено да тръгне към Еверест от юг, но са правени снимки от въздуха.

Правели се тайни полети над Еверест - със самолети : Спитфайър и Москито, към края на войната. С тях са направени снимки, които показват всяка стъпка от пътя нагоре към Еверест. Така се разбира, че съществува идеален маршрут към Еверест.

През есента на 1951 година, Майк Уорд и малка група британци получават разрешително да направят първото детайлно проучване на Еверест откъм юг. Те са водени от легендарния алпинист, Ерик Шиптън. Никой не е бил край Еверест повече от него, затова той получил името Господин Еверест. Шиптън е ветеран от четири предвоенни експедиции, но знае, че един опит откъм Непал е съвсем различно нещо. От север, Еверест стои самотен - огромна изолирана маса в средата на тибетското плато. Но от страната на Непал, той е обкръжен от други върхове. В полите на планината има един грамаден глетчер - замръзналият водопад Кумбу - който препречва пътя към горните склонове. Първоначално, Шиптън не бил сигурен дали той може да бъде преодолян, но след няколко отчаяни опита, те открили път към върха на водопада. Тръгнали на обратно, когато стигнали една огромна цепнатина. Но, след като проучил областта, Шиптън бил убеден, че Еверест можел да бъде изкачен откъм Непал. Той смятал да се върне през 1952, но в Лондон научил една шокираща новина. Непалското правителство дало разрешение на швейцарски екип да опита да изкачи любимата планина на Великобритания.

Британският комитет за Еверест предложил на швейцарците съвместна експедиция с Шиптън за водач. Но те решили да направят самостоятелен опит. Швейцарските алпинисти били по-опитни от британските. Повечето от тях били планински водачи. В края на май, те тръгват към Еверест с 14 носачи шерпи. От 30 години, тези корави планинари носят багажите на чуждестранните алпинисти. Оформя се отличен екип от самото начало на експедицията. Главният шерп е Тензинг Норгей. Той се изкачвал с три британски експедиции преди войната, но веднага се сприятелил с швейцарците. Швейцарците са впечатлени от Тензинг и го обявяват за пълноправен член на екипа. Той го приема като огромна чест. В края на април алпинистите стигат до замръзналия водопад и започват да се изкачват нагоре. Пет дни по-късно се натъкват на цепнатината, която спряла екипа на Шиптън... Но един от тях Аспер успява да премине препятствието. Той опънал въжен мост, по който другите стигнали до скритата долина на Еверест - Западен Куум. Експедицията е първата, която стъпва в долината. Успехът на алпинистите при водопада им дава сили да атакуват хребета. Тензинг и прочутият алпинист Реймон Монбер правят смел опит, но имат непрекъснати проблеми с кислородните си апарати и са принудени да се върнат само на 240 метра от върха. При своя първи опит, те стигат по-високо от всички британски екипи. Монополът вече не съществува. При слизането от Еверест, швейцарците имат неочаквана среща при Нам Чи Базар - с Ерик Шиптън... Той води група британски алпинисти към близкия Чо Оу, но все още не са го изкачили, макар той да е с 600 метра по-нисък от Еверест. И това е групата, която се надявала да изкачи Еверест през 1953 година. "Господин Еверест" получил едно предложение да оглави британската експедиция. Но не след дълго, хората, които го предложили, решили да се отърват от него. Шиптън е заменен от един армейски офицер и експерт по планински бой - полковник Джон Хънт. Началото е ужасно. Няколко души от екипа на Шиптън се оттеглят, но Хънт е харизматичен и опитен водач. Не след дълго, той връща всички обратно, а и влива малко свежа кръв. Цяла есен те преравят света за най-добрата възможна екипировка. Палатки, храни, въжета, печки - което работи, добре. Което не работи се връща на чертожната дъска. Така екипът от 1953-та година е бил най-добре подготвената експедиция за изкачване на Еверест. Те огледали всеки детайл по облеклото и оборудването. Обърнали огромно внимание на обувките От друга страна, въпреки задълбочената подготовка, част от оборудването им е примитивно спрямо сегашните стандарти. През март, Хънт пристига в Непал с 8 британски алпинисти, един оператор и един лекар... Към тях се присъединяват двама новозеландци. Джордж Лоу и Ед Хилъри, който бил ветеран от последните две експедиции на Шиптън. Алпинистите наемат цяла армия носачи и поемат по дългия път към Еверест. В средата на април, те стигат края на глетчера Кумбу, където изграждат своя базов лагер. Към тях се присъединява Джеймс Морис, журналист от вестник "Таймс". Изданието е един от спонсорите на експедицията. В годината на коронацията, интересът на пресата е раздухан до крайност. Това е последният шанс за експедицията. Френски екип вече е получил разрешение за изкачване на Еверест през 1954-та година, а швейцарците отново за 1955. Американците също изявяваали желание.

Хънт изработва прецизен план за обсадата на Еверест. Задача номер едно е пренасянето на три тона провизии през лабиринта на водопада Кумбу от другата страна на Западен Куум. Един от алпинистите открива пътека. След него тръгват тежко натоварените шерпи, носещи по 20 килограма багаж на човек. За прекосяване на цепнатините използват алуминиеви стълби... Когато им свършили стълбите, те се насочили към най-близката гора, откъдето се снабдили с дънери... Някои от алпинистите се изкачват нагоре с шерпите, а други проучват пътя напред или си почиват в лагера на дъното на глетчера. Непалски куриери разнасят писма и вестници веднъж седмично. Том Бърдилън взел съпругата си на предишната Хималайска експедиция, но сега тя е на 6 000 километра от него... На всеки пет дни му изпращах по пет писма. Не мога да кажа какво се пише на човек, когото обичаш. Сигурно съм му казвала колко го обичам, с какво нетърпение очаквам завръщането му. Отговаряла съм на това, което той е писал. В писмата си говореше за много неща, които бяхме видели заедно през 1952-ра. Пишехме си толкова много..., разказва съпругата на Том. На седми май, той изпраща съдбовни новини. Джон Хънт е обявил избора си за хората, които да атакуват билото и Том е избран за първия опит заедно с Чарлз Еванс... Ако не успеят, след тях ще опитат Тензинг и Хилъри. Но първото препятствие е Лотси - 1 200-метров леден поток между Еверест и най-близкия му съсед. Преди да атакуват билото, трябвало да изградят лагер на върха на Южен Кол, където носачите трябвало да закарат половин тон оборудване и провизии. Днешните алпинисти не смятат Лотси за голямо предизвикателство. Той е опасан с въжета и съвременното оборудване позволява бързо придвижване върху подобен терен... но нещата били съвсем различни за пионерите. "Котките", които са използвали през 1953-та, не прилепват толкова добре към обувката и ги няма насочените напред шипове, които дават увереност върху стръмен сняг и лед. Освен това, с тях имало армия от натоварени шерпи, много от които почти нямали опит с подобен вид терен. И за да осигурят безопасността на своите шерпи, те изсекли стъпала по целия път. Джордж Лоу, Майк Уестмакът и четирима шерпи получили пет дни за подготовка на маршрута и изсичане на стъпалата. Това е изтощителна работа, затруднявана непрекъснато от лошото време. Три дни по-късно, Хънт се качва горе да види докъде са стигнали. Прогнозите не носят успокоение на Хънт. Мусонът трябва да задуха в края на май, но дали няма да подрани? Поне две от предвоенните експедиции са били победени от мусона, защото не се изкачили достатъчно бързо. Много е важно да се установиш на добра височина, преди от юг да дойде тази огромна маса от влажен и топъл въздух и да донесе със себе си лавини, бързи ветрове и невъзможни условия за изкачване.

Към 15-ти май, Хънт става нетърпелив. Джордж Лоу почти не е мръднал напред, а болният Майк Уестмакът е принуден да се върне долу... На негово място отива Майк Уорд. Не бях в добра форма, когато се качих да помогна на Джордж Лоу. Проблемът беше, че на Лотси ми ставаше все по-студено. Освен това бях ядосан на себе си, но всичко това беше притъпено от кислородния апарат, спомня си Майк Уорд. Три дни по-късно, те още не са стигнали Южен Кол и Хънт е принуден да поеме голям риск. Лоу и Уорд се връщат, а първият екип носачи е пратен нагоре преди да е завършен финалния маршрут. Обаче носачите спират по средата и не могат да продължат напред. На следващия ден, Хънт изпраща Хилари и Тензинг като подкрепления. Искал е да ги запази в резерв, но няма никакъв избор. На 22-ри май, носачите стигат Южен Кол. Това е брулена от вятъра пустош.Там са пръснатите останки от лагера на швейцарците... Това е ключов момент за експедицията. Надпреварата отново е в ход. Бърдилън и Еванс са готови за тръгване. Те използват специален кислороден апарат, разработен от Том Бърдилън и неговия баща... Издишваният въглероден двуокис се филтрира през натриев бикарбонат и вар, и излиза като чист кислород. На 24-ти май, те тръгват от базовия лагер към Южен Кол. В седем и тридесет на 26-ти май, те напускат Южен Кол с по два кислородни апарата на човек... В 9 часа спират край една изоставена швейцарска палатка... В 11 спират отново...Те сменили апаратите на място, където можели да го направят. Но бутилките още не били изчерпани.V Джордж Лоу Аз се изкачвах по Лотси, така че виждах южната страна и ги забелязах. Наистина ги видях. Те спират на южното било за да направят няколко снимки. Но това е момент на криза, а не на триумф...Те проверили запаса от кислород и преценили, че ще им отнеме около три часа да стигнат върха. Но им оставал кислород само за три часа. Това значи, че щели да останат без кислород точно върху най-високата точка на земята. Имало голяма опасност изобщо да не успеят да се върнат обратно. Когато сменят филтрите, апаратът на Чарлз Еванс замръзва и той едва успява да стигне южното било. Чарлз знае, че не може да продължи напред. Но апаратът на Бърдилън работи отлично, а върхът е само на сто метра над него. Той се разхожда по хребета, за да огледа добре положението. И после се връща. Три часа по-късно, те стигат до Южен Кол с почти празни кислородни апарати. Когато се връщат долу, те били напълно смазани. Просто седяли и гледали обратно към върха. Тогава Том Бърдилън споделя: "Трябваше да продължим, трябваше, трябваше да опитаме, да продължим напред". Ключовата дума беше "трябваше".

А в Катманду се вихрят предположения. Всяко облаче се приема като знак за идването на мусона. Градът е пълен с журналисти, които умират за новини. Джеймс Морис е горе в планината и те трябва да се задоволят със слухове.VНа Южен Кол, Хилари и Тензинг се приготвят за тръгване. Те ще използват по-прост, но по-надежден кислороден апарат. Имат и друго преимущество - ще тръгнат от лагер, който е 600 метра по-високо... Но времето изобщо не им помага. Ветровете се засилвали. На 28-ми май, вятърът утихва и те тръгват със своя подкрепящ екип - Джордж Лоу, Алф Грегъри и Анг Нума. На 8 200 метра, взимат провизиите, оставени два дни по-рано от Хънт и Дарнумбал. След няколко часа спират и издигат малка палатка. Останалите се връщат обратно... Двамата стигат до там благодарение на усилията на целия екип, но вече всичко зависи само от тях. На сутринта, времето било фантастично. Небето било синьо, почти нямало вятър и те били готови за тръгване.Те напускат лагера в шест и тридесет. Хилари повел изкачването на южното било. Там има е невероятен ръб, където не можеш да си позволиш грешка. Иначе падаш от 300 метра и си мъртъв. Малко под южното било, те откриват апаратите, изоставени от Бърдилън и Еванс при изкачването им. Бутилките били една-трета пълни. Това било голямо щастие, защото можели да си позволят по-свободен разход на кислород при трудното изкачване след южното било. Те знаели, че имат запас от кислород, с който да слязат обратно долу, а точно връщането е нещото, за което един алпинист мисли непрекъснато. В 9 часа, те стигат южното било. Еванс ги предупредил какво ги чака нататък. Остават им само стотина метра, но им предстои едно последно предизвикателство - стръмна скална част от около 15 метра Подобно нещо е рисковано дори в Алпите. А на почти 9 000 метра над морското равнище си е сериозно препятствие. Хилари погледнал скалите в ляво и не му харесало как изглеждат. Тогава забелязал нещо като комин - снежен процеп от дясната страна - и се зачудил дали това не е начинът да преодолее тази трудна част... Не трябва да забравяме, че на гърба му имало десеткилограмов кислороден апарат в твърда метална обвивка. Хилари поел премерен риск. Изглеждало, че този ъгъл стои здраво в скалата, но ако беше поддал, Хилари щял да бъде изстрелян назад в трикилометрова бездна. И след това огромно усилие, Хилари стигнал до върха. Той си поел дъх, закрепил здраво въжето, издърпал Тензинг и последният проблем на Еверест бил разрешен. До ден днешен, този връх на близо 9 000 метра е известен като "стъпката на Хилари". Вече са много близо, но склонът сякаш продължава цяла вечност. И тогава, най-неочаквано, земята се изравнява. В единадесет и тридесет, те стъпват на покрива на света. Виждало се на километри надалеч - към тибетското плато, планините... А най-красивото било, че може да се види извитостта на земята. Хилари и Тензинг си стиснали ръцете за поздрав. После Хилари направил снимки на четирите страни на планината.

За Тензинг, това било много вълнуващ момент, защото тази планина повлияла на целия му живот. Той бил роден в полите й, долу в източната част били ливадите, където той се грижел за яковете, когато бил малък. От северната страна се намирал глетчера Ромбо, където била първата му експедиция. Там се родила тази луда идея, че ще изкачи Чомолунгма. А от южната страна бил неуспешният му опит с швейцарците, по време на краткия му престой в Непал. Така че всичко това било като апогей на опита, който натрупал през целия си живот. Тензинг заравя сладкиши и химикал, дадени му от неговата дъщеря. Хилари оставя един кръст, поверен му от Джон Хънт. 15 минути по-късно, те тръгват надолу.След четири часа се срещат с Джордж Лоу на Южен Кол и влизат в палатките си. 30-ти май. В базовият лагер ги чакат нетърпеливо, защото нямат средства за връзка с хората горе, а и не са видели нищо. В два часа, те чуват по индийското радио, че експедицията на Еверест се е провалила. Секунди по-късно, в далечината се появяват три фигури. Когато се приближиха, Джордж Лоу внезапно започна да танцува из снега и да маха във въздуха. Тогава разбрахме, че са успели. Аз се оказах единственият човек способен да бяга в този момент. Затова изтърчах към тях и бях първия, който ги посрещна..., разказва Майк Уестмакът. Изражението по лицето на Джон Хънт в този момент казва без думи... "Успяхме!". Алпинистите тръгват надолу по планината и на следващата сутрин журналистът Джеймс Морис връчва кратко съобщение на чакащия куриер. Морис иска да защити своята сензация и е разработил код, с който да обърка евентуалните шпиони.Пътят до най-близкото селце е ден и половина. Няколко часа за радио-връзка с Катманду... и няколко минути, за да стигне вестта до британския посланик в навечерието на коронацията. После, с британски шифър, новината е предадена на 7 000 километра и 5 часа назад във времето. Тя стига до Министерството на външните работи, вестник "Таймс" и малка вила в Уелс. На следващата сутрин, новината е обявена по високоговорител пред събралите се тълпи, които очаквали кралицата: Това е Би Би Си, вие слушате новините. Връх Еверест е бил покорен от членове на британска експедиция. Новината стигна до Лондон чрез съобщение до вестник Таймс.

Съвпадението с коронацията превръща Еверест в нещо повече от алпинистка история. Докато новината обикаля света, британската преса я обявява като подарък за коронацията на новата кралица и начало на нова епоха на Елизабет. Но в Индия не виждат нещата по същия начин. Все още съществува вълнението, че един индиец, един низш шерп, е споделил славата със сър Едмънд Хилари и това се е случило в независима Индия. Това е въпрос на огромна национална гордост. Доброжелатели събират пари за пътя на семейството на Тензинг до Катманду, където те се срещат с Джой Хънт, която също е дошла да посрещне завръщащите се алпинисти... Но в същото време из града се надигат противоречия. Кой изкачи първи Еверест? Според непотвърдени източници, славата принадлежи на Тензинг. Кой всъщност е стигнал първи до върха на Еверест - Хилари или Тензинг? В индийската преса няма съмнения по въпроса. Изтощените алпинисти се завръщат в Катманду и веднага са въвлечени в спора. Чарлз Хилари всъщност беше стъпил на най-високата част от билото преди Тензинг, но е бил само на няколко стъпки пред Тензинг. Това нямаше никакво значение. Но те продължаваха да притискат Тензинг. Той каза: "Не, Хилари стигна първи до върха", но те твърдяха: "Не, бъркаш. Пише го по вестниците, значи е вярно". Четирима индийци отиват при Тензинг и му искат автограф. Той тъкмо беше започнал да научава какво значи това. Дал им автограф и те се развикали: "Ето! Подписа го!" А това, което беше подписал, беше: "Аз изкачих първи върха. Тензинг." В следващите дни имало много празненства и още повече контраобвинения. Джон Хънт даде пресконференция, на която беше попитан дали смята Тензинг за добър алпинист. Хънт отвърнал: "О, да. Той е много добър катерач, но не може да го сравняваме с великите алпинисти." Журналистите веднага изтърчаха при Тензинг и казаха: "Хънт заяви, че не си добър алпинист." Тензинг отвърна: "Някой друг да се е качвал седем пъти на Еверест?" Хилари трябвало само да се усмихва и да търпи. В посолството, Хънт и посланикът съветват Хилари да пренапише историята на изкачването. "Изкачих се по хребета и стъпих на върха на Еверест" се превръща в "Още няколко удара с брадвата в леда и ние застанахме на върха". Противоречията затихват, докато алпинистите обикалт Индия... Но е нужна личната намеса на премиера Неру, за да бъде убеден Тензинг да отиде с другите в Англия. При презареждането с гориво в Цюрих, те имат неочаквана среща с приятели на летището... В залата за транзитни пътници, с шампанско ти чакал целият швейцарски екип... На трети юли, алпинистите пристигат в Лондон. Следват още тържества и още медали, но усмивките вече са загубили невинността си. В планината, те бяха един екип, но долу, политици и журналисти се опитаха да ги разделят. Това беше успех на екипа, а не на индивида. Също като построяването на пирамида в гимнастическия салон. Върху раменете на четирима души има други трима, после двама и на върха още един. Това се създава трудно, но се срутва само за секунди, нали?, казва Джордж Лоу. Еверест ги промени завинаги. Но едно нещо остана същото - тяхната страст към катеренето. Тензинг става директор на хималайския институт в Дарджейлинг... Хилари събира благотворителност за построяването на училища и болници в Непал... Хънт и останалите събират хиляди лири в подкрепа на младите планинари... Всички оцелели запазват връзката си. След 1953-та, повече от хиляда алпинисти от над 60 страни са изкачвали върха, но Еверест остава с гордо вдигната глава. Не трябва да го наричате покоряване на Еверест. Джон никога не го правеше. Винаги казваше "изкачването", а не "покоряването". Човек не може да покори планините - те са прекалено големи и прекалено красиви. Никога не трябва да го наричате покоряване, съветва Джой.